Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Намерили сребриста лента и перо със същия цвят, закачили се на покрива на колата - единствените следи от Ема Гулд.

ПРЕСТРЕЛКАТА между полицията и трима гангстери зад хо­тел „Статлър“ влезе в мрачната митология на Бостън около де­сет минути след приключването й, въпреки че никой не бе про­стрелян, а в цялата суматоха на практика бяха изгърмени само няколко куршума. Престъпниците бяха извадили късмета да избягат от уличката тъкмо когато любителите на театъра заизлизаха от ресторантите и се насочиха към „Колониъл“ и „Плимут“. В „Колониъл“ от три седмици се играеше новата версия на „Пигмалион“ пред препълнена зала, „Плимут“ си бе навлякъл гнева на Обществото на бдителните граждани с постановката си на „Плейбоят на Западния свят“. От „Бдителни граждани“ бяха изпратили десетки старомодни жени със спаружени устни и неуморни гласни струни да протестират пред театъра, но това само бе увеличило интереса към пиесата. Пронизителното крещене на жените бе не само благодат за продажбата на билети, но и манна небесна за гангстерите. Тримата бандити изхвърча­ха от уличката с полицаите по петите си, но когато протестира­щите жени видяха оръжията, започнаха да пищят, да врякат и да сочат. Няколко двойки на път за театъра се прикриха трома­во във входовете от двете страни на улицата, а един шофьор се блъсна със служебна камионетка в улична лампа, когато ръмежът изведнъж премина в порой. Докато полицаите се око­питят, гангстерите вече бяха задигнали кола от Пиемон Стрийт и се бяха изгубили сред замъглените от безмилостния дъжд улици на града.

„Стрелбата пред Статлър“ продаде много вестници. Всичко започна простичко - героични полицаи влезли в престрелка с бандити, убийци на ченгета, и заловили един от тях. Скоро оба­че историята се усложни. Оскар Файете, шофьор на линейка, съобщи, че полицаите така пребили арестувания бандит, че било възможно момчето да не изкара до сутринта. Малко след полу­нощ из редакциите по Уошингтън Стрийт плъзнаха непотвърдени слухове, че някаква жена била видяна заключена в кола, ко­ято после изхвърчала в Залива на девойката в Марбълхед с бясна скорост и потънала за по-малко от минута.

След това се заговори, че един от гангстерите, участвали в престрелката пред „Статлър“, бил не кой да е, а самият Албърт Уайт, бизнесменът. До този момент Албърт Уайт се бе радвал на завидно положение в бостънските светски кръгове - на предполагаем производител на алкохол, вероятен контрабандист на ром, непотвърден нарушител на закона. Всички предполагаха, че има пръст в рекета, но повечето хора вярваха, че успя­ва да се държи настрана от престъпността, която върлуваше по улиците на всеки голям град. Смятаха Албърт Уайт за „добър“ контрабандист. Бизнесмен, който благородно задоволява безо­биден порок, който представлява забележителна фигура със светлите си костюми и завладява околните с разкази за геро­ични постъпки от дните си като полицай. Но след престрелка­та пред „Статлър“ (един господин на име Е. М. Статлър се опита без успех да убеди вестниците да спрат да използват това име), битуващото мнение за Албърт Уайт се промени. Полицията издаде заповед за арестуването му. Независимо дали щяха да го признаят за виновен, дните му в почтените светски кръгове бяха приключили. Дори вълнението от пикантните клюки си имаше граници, съгласяваха се из салони и гостни в Бийкън Хил.

После пък и онова, което сполетя заместник-директора на полицията Томас Кофлин, сочен преди за сигурен наследник на комисаря, а много вероятно и за губернаторския пост. Когато на следващия ден вечерните вестници разкриха, че арестуваният бандит е синът на Кофлин, повечето читатели се въздържа­ха да го съдят какъв баща е, защото бяха наясно с мъките да се опиташ да възпиташ добродетелно децата си в подобни разгулни времена. Но журналистът от Екзаминър Били Келхър бе описал срещата си с Джоузеф Кофлин на стълбите в „Статлър“. Именно Келхър се бе обадил в полицията и бе съобщил, че е видял издирвания престъпник, и че успял да излезе на уличката тъкмо навреме, за да види как полицаите се нахвърлят върху момчето по заповед на Томас Кофлин. Обществото се отврати - да не успееш да възпиташ детето си добре, бе едно. Но да наредиш да го пребият почти до смърт, бе съвсем друго нещо.

Когато повикаха Томас в кабинета на комисаря на Пембъртьн Скуеър той вече знаеше, че този кабинет никога няма да стане негов.