Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Комисар Хърбърт Уилсън се изправи зад бюрото си и подкани с жест Томас да седне. Уилсън пое ръководството на полицията през 1922 г., след като предишният комисар, Едуин Ъптън Къртис, който бе нанесъл повече щети на институцията, откол­кото кайзерът в Белгия, великодушно умря от инфаркт.

- Седни, Том.

Томас Кофлин мразеше да го наричат „Том“, ненавиждаше умалителното му обръщение, грубата му фамилиарност.

Седна.

- Как е синът ти? - попита комисар Уилсън.

- В кома.

Уилсън кимна и издиша бавно през носа.

- И всеки ден, докато е в кома, Том, започва все повече да прилича на светец - комисарят го изгледа иззад бюрото си. - Изглеждаш ужасно. Спиш ли напоследък?

Томас поклати глава.

- Не особено добре...

Бе прекарал последните две нощи в болницата до леглото на сина си, премисляше греховете си и се молеше на Бог, в който вече почти не вярваше. Лекарят му каза, че дори Джо да излезе от комата, вероятно ще има мозъчни увреждания. Томас, разя­рен, изпълнен с огнения гняв, от който всички, от скапания му баща до съпругата и синовете му, се ужасяваха, съвсем осно­вателно бе наредил на хората си да съсипят от бой собствения му син. Сега си представи срама като нож, поставен върху го­рещи въглени, докато стоманата не почернее и ивици сажди не плъзнат като змии по краищата му. Острието пронизваше ко­рема му под гръдния кош и продължаваше през вътрешностите му, режеше ли режеше, докато вече не можеше да вижда и диша.

- Някаква нова информация за другите двама, братята Бартоло? - попита комисарят.

- Мислех, че вече сте чули.

Уилсън поклати глава.

- Цяла сутрин присъствах на заседания за бюджета.

- Преди малко пристигна по телеграфа. Хванали са Паоло Бартоло.

- Кой го е хванал?

- Щатската полиция на Върмонт.

- Жив?

Томас завъртя глава.

По причина, която едва ли някога шяха да разберат, Паоло Бартоло карал кола, пълна с консервирана шунка; кутиите били натъпкани в задната част и в пространството пред пътническа­та седалка отпред. Когато минал на червено по главната улица в Сейнт Олбънс на няма и двайсет километра от канадската граница, щатски шериф се опитал да го спре. Паоло избягал. Шерифът го подгонил, присъединили се и други щатски поли­цаи и накрая изтласкали колата от пътя край някаква кравефер­ма в Иносбърг Фолс.

Дали Паоло бе извадил оръжие, докато слизал от колата в прекрасния пролетен следобед, тепърва щеше да се изяснява. Бе възможно да е посегнал към колана си. Бе възможно и про­сто да не е вдигнал ръце достатъчно бързо. Като се има пред­вид, че или Паоло, или брат му Дион бяха екзекутирали щат­ския шериф Джейкъб Зоуб встрани от път, много подобен на този, полицаите решили да не рискуват. Всички присъстващи гръмнали със служебните си пистолети поне по два пъти.

- Колко полицаи са участвали? - попита Уилсън.

- Доколкото разбрах, седмина, сър.

- И с колко куршума са надупчили престъпника?

- Чух за единайсет, но ще знаем със сигурност след аутоп­сията.

- А Дион Бартоло?

- Предполагам, че се е покрил в Монреал. Или някъде там. Дион беше по-умният от двамата. Паоло бе онзи, който по-ско­ро би се издал.

Комисарят взе лист хартия от малка купчина на бюрото си и го премести върху друга купчинка. Погледна през прозореца сякаш хипнотизиран от кулата на Митницата на няколко пре­сечки по-надолу.

- Отделът не може да допусне да излезеш от този кабинет със същия ранг, с който влезе, разбираш ли ме, Том?

- Да.

Томас огледа кабинета, към който се стремеше през послед­ните десет години, но не изпита усещане за загуба.

- А ако те понижа в капитан, ще трябва да ти дам и районно управление.

- С каквото не разполагаш.

- С каквото не разполагам - комисарят се наведе напред и сключи ръце. - Вече можеш да се молиш единствено за сина си, Томас, защото в кариерата си няма да се издигаш повече.

- НЕ Е МЪРТВА - каза Джо.

Беше излязъл от комата преди четири часа. Томас пристигна в болницата десет минути след като лекарят му се обади. Дове­де със себе си адвокат Джак Джарвис. Джак Джарвис бе възра­стен дребен мъж, който носеше вълнени костюми с най-блудкави цветове - дървеснокафяви, пясъчносиви, черни, сякаш стояли на слънце твърде дълго. Вратовръзките му обикновено бяха в тон с костюмите; яките на ризите му жълтееха, а в ред­ките случаи, когато носеше шапка, тя изглеждаше твърде голя­ма за главата му и подпряна на върховете на ушите му. Джак Джарвис сякаш всеки момент щеше да ритне камбаната и из­глеждаше така от почти три десетилетия, но само човек, който не го познава, би бил достатъчно глупав да се подлъже по външния му вид. Той бе най-добрият адвокат по криминални Дела в града, а малко хора можеха да назоват друг, който да се мери дори малко с него. През годините Джак Джарвис бе оп­равдал обвиняемите по поне двайсет непоклатими дела, които Томас бе предал на главния прокурор. Говореше се, че когато Джак Джарвис умре, ще си запълва времето в рая, като изкарва бившите си клиенти от ада.