Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Баща му поклати глава.

- Значи стана и убиец на ченгета, Джоузеф.

Джо отвърна:

- Никого не съм убивал.

Баща му пренебрегна отговора.

- Изглежда съучастниците ти са се канели да се отърват oт теб. Да не са решили, че представляваш твърде голям риск?

Няколко полицаи бяха извадили палките си.

- Ема е в колата. Ще я убият.

- Кой?

- Албърт Уайт, Брендън Лумис и някакъв тип на име Дони.

От съседните улици се чуха женски писъци. Изсвири клак­сон, последван от силния трясък от катастрофа. Още писъци. В уличката дъждът премина от ръмеж в порой.

Баща му се обърна към хората си, после пак към Джо.

- С чудни хора дружиш, синко. Имаш ли да ми разкажеш още някоя приказка?

- Не е приказка - Джо изплю кръв. - Ще я убият, татко.

- Е, ние няма да убием теб, Джоузеф. Всъщност, няма да те пипна и с пръст. Но колегите ми искат да ти кажат нещичко.

Томас Кофлин се наведе, опря длани на коленете си и се взря в сина си.

Някъде зад желязната ограда живееше мъжът, който бе спал на пода до болничното легло на Джо, когато се разболя от тре­ска през 1911 г., мъжът, който му четеше всеки от осемте град­ски вестника от край до край, който му бе казал, че го обича, който му рече, че ако Бог иска да прибере сина му, ще трябва да мине през трупа му, през Томас Ксавие Кофлин, и че Бог със сигурност знае колко трудно ще се окаже това.

- Татко, чуй ме, тя...

Баща му го заплю в лицето.

- Ваш е - каза той на хората си и се отдалечи.

- Намерете колата! - кресна Джо. - Намерете Дони! Тя е в колата с Дони!

Първият удар - от юмрук - се заби в челюстта на Джо. Вто­рият, със сигурност от палка, намери слепоочието му. След това светлината в нощта угасна.

ШОФЬОРЪТ НА ЛИНЕЙКАТА пръв намекна на Томас за медийния кошмар, който щеше да сполети Бостънската поли­ция.

Когато завързаха Джо за дървената носилка и го качиха в линейката, шофьорът попита:

- От покрива ли хвърлихте това момче?

Дъждът се сипеше толкова шумно, че се налагаше да викат.

Помощникът и шофьор на Томас, сержант Майкъл Пули, отвърна:

- Получил е нараняванията, преди да пристигнем.

- Нима? - шофьорът на линейката погледна първо единия, после другия през завесата от вода, стичаща се от ръба на чер­ната му шапка. - Глупости.

Томас усещаше как температурата на уличката се повишава въпреки дъжда, затова посочи към сина си на носилката.

- Този мъж е съучастник в убийството на тримата полицай от Ню Хемпшир.

Сержант Пули добави:

- Сега по-леко ли ти стана, задник такъв?

Шофьорът на линейката проверяваше пулса на Джо, вперил очи в ръчния си часовник.

- Четох вестниците. През повечето дни само това правя - седя в колата и чета шибаната преса. Това момче е било шо­фьорът. И докато са гонели него, са взривили друга полицейска кола с изстрелите си.

Той положи китката на Джо върху гърдите му.

- Не момчето е стреляло.

Томас погледна към лицето на Джо - раздрани черни устни, смачкан нос, затворени от подутини очи, разбита скула, черна кръв, съсирила се в очите, ушите, носа и в ъгълчетата на уста­та. Кръвта от неговата кръв. Неговото творение.

- Ако не бе ограбил банката - възрази Томас, - полицаите нямаше да загинат.

- Ако другите ченгета не бяха използвали шибан автомат, полицаите нямаше да загинат - шофьорът затвори вратите на линейката, погледна към Пули и Томас и Томас се изненада от отвращението в погледа му. - Сигурно вие сте пребили хлапе­то до смърт. А после той бил престъпникът.

Две охранителни коли потеглиха след линейката и трите ав­томобила се стопиха в нощта. Томас непрекъснато си напомня­ше да мисли за пребития мъж в линейката като за „Джо“. Да мисли за него като за „сина си“ бе твърде трудно. Собствената му плът и кръв, а повечето от тази кръв и малко плът бе остана­ла в уличката.

Той каза на Пули:

- Обяви ли Албърт Уайт за издирване?

Пули кимна.

- Както и Лумис, Боунс и онзи Дони, чиято фамилия не зна­ем. Предполагаме обаче, че става въпрос за Дони Гишлър, един от хората на Уайт.

- Да намерят първо Гишлър. Съобщи на всички екипи, че в колата му може да има жена. Къде е Форман?

Пули посочи с брадичка:

- В уличката.

Томас тръгна натам и Пули го последва. Когато стигнаха при групата полицаи до служебния вход, Томас избягваше да по­глежда към локвата от кръвта на Джо до десния си крак - лок­ва, достатъчно голяма, че да запази наситения си червен цвят въпреки вливащия се в нея дъжд. Вместо това съсредоточи по­глед върху началника на инспекторите Стив Форман.