Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

В нея.

Тя носеше малка чантичка в тон с роклята й и сребристата лента със сребристо перо на главата. На шията й пулсираше веничка. Раменете й се повдигаха и спускаха бързо; очите й блестяха. Джо едва се сдържа да не я сграбчи за тези рамене и да не я вдигне от пода, докато тя не го обгърне с крака и не сведе лице в неговото. Вместо това обаче мина покрай нея и й каза:

- Един ме разпозна. Трябва да изчезвам.

Тя тръгна след него по червения килим покрай балната зала. Тук хората се бяха струпали нагъсто, но не беше такава блъска­ница както на долния етаж. Човек можеше да се движи по кра­ищата на тълпата достатъчно спокойно.

- В края на следващия балкон има сервизен асансьор - каза Ема. - Води до мазето. Не мога да повярвам, че дойде.

Джо зави надясно в следващата пролука между хората, която зърна, и нахлупи ниско шапката си.

- Че какво друго да направя?

- Да бягаш.

- Накъде?

- Не знам. Боже! Така се прави.

- Аз не правя така.

Множеството от хора се сгъсти, докато прекосяваха задната част на мецанина. Долу губернаторът бе застанал зад микро­фона и обявяваше, че днес е Денят на хотел „Статлър“ в Общо­то събрание на Масачузетс, при което пияната тълпа избухна в аплодисменти, а Ема се изравни с него и го смушка с лакът да поеме наляво.

Джо видя асансьора на мястото, където коридорът, по който вървяха, се срещаше с друг коридор - тъмна ниша зад дългите маси, лампите и покрития с червен килим мраморен под.

На долния етаж брас бендът наду тромпети, тълпата на ме­цанина затанцува енергично, а лампите на светкавиците про­блясваха, пукаха и съскаха. Джо се зачуди дали някой от фото­графите ще се върне в редакцията на вестника и ще види на заден план на снимките си мъж със светъл костюм и награда, обявена за главата му.

- Наляво, наляво - каза Ема.

Джо сви наляво между две маси и мраморният под премина в тънки черни плочки. Още две крачки и стигна до асансьора. Натисна бутона за слизане.

Четирима пияни мъже минаха по края на мецанина. Бяха една- две години по-големи от Джо и пееха песента на харвардския бейзболен отбор.

„Бреговете в пурпурно пламтят“ - грачеха те фалшиво, - „Харвард вее знамена.“

Джо отново натисна бутона.

Един от мъжете срещна погледа му, а после се ухили цинично, вперил очи в задника на Ема. Той смушка един от приятели­те си, които продължаваха да пеят:

„Аплодисментите като тътен в небето гърмят“.

Ема докосна ръката му с длан и прошепна:

- Мамка му, мамка му.

Той отново натисна бутона.

От кухненската врата вляво изхвърча сервитьор, вдигнал голям поднос над главата си. Той мина на не повече от метър от тях, но не ги погледна.

Харвардските възпитаници се бяха отдалечили, но песента им още се чуваше:

„Ще се борим, борим, борим. Ще се борим за победа“.

Ема се пресегна и натисна бутона на асансьора.

„Да живее Харвард!“

Джо се замисли дали да не се измъкне през кухнята, но подо­зираше, че тя е просто стая с малък асансьор, по който качваха храната от главната кухня два етажа по-надолу. Сега му хрум­на, че щеше да е по-добре, ако Ема бе отишла при него, а не обратното. Само ако бе разсъдил по-трезво... но вече не помне­ше кога за последно бе разсъждавал трезво.

Той отново посегна към бутона, но чу как кабината се качва към тях.

- Ако вътре има хора, просто се обърни с гръб - каза й той. - Така или иначе ще бързат да слязат.

- Не и след като видят гърба ми - отвърна тя и той се усмихна въпреки тревогите си.

Асансьорът пристигна и Джо зачака, но вратите не се отво­риха. Отброи пет удара на сърцето си и плъзна вратата настрани. Кабината беше празна. Той погледна през рамо към Ема. Тя влезе в асансьора и Джо я последва. Затвори решетката, после вратата. Завъртя ръчката и потеглиха надолу.

Ема постави длан върху члена му и той моментално се втвърди, а тя прилепи устни в неговите. Джо пъхна свободната си ръка под роклята й, плъзна я към топлото местенце между бедрата й и тя изстена в устните му. Сълзите й се стичаха по скулите му.

- Защо плачеш?

- Защото май те обичам.

- Май?

- Да.

- Тогава се смей.

- Не мога, не мога - отвърна тя.

- Сещаш ли се за автогарата на Сейнт Джеймс Стрийт?

Тя го изгледа с присвити очи.

- Моля? Да, сещам се.

Джо постави ключа от шкафчето в дланта й.

- В случай, че нещо стане.

- Моля?

- Ако нещо се случи, преди да избягам.

- Не, не, не. Ти го вземи. Не го искам.

Джо отблъсна ръката й.

- Прибери го в чантата си.

- Джо, не го искам.