Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Мъжът се оригна в отговор, но Джо вече се отдалечаваше сред тълпата.

Излезе от автогарата и тръгна на изток по Сейнт Джеймс към лъчите на два прожектора, които се кръстосваха и раздалечаваха в ниските облаци над новия хотел. Мисълта, че парите му ще си седят на сигурно място в шкафчето, докато се върне да ги вземе, го успокои за миг. Малко нестандартно решение, помисли си той, когато зави по Есекс Стрийт, за човек, който възнамерява цял живот да се крие.

Щом ще бягаш зад граница, защо оставяш парите тук?

За да мога да се върна за тях.

Защо ще трябва да се връщаш за тях?

В случай, че тази вечер не успея да се измъкна.

Ето това е отговорът.

Няма никакъв отговор. Какъв отговор?

Не искаш да открият парите в теб.

Именно.

Защото знаеш, че ще те хванат.

ВЛЕЗЕ В ХОТЕЛ „СТАТЛЪР“ през служебния вход. Когато един портиер, а после и някакъв мияч на съдове го погледнаха с любопитство, той вдигна шапка, усмихна им се уверено и им козирува с два пръста като бонвиван, скрил се от тълпата пред централния вход, и в отговор те му кимнаха с усмивка.

Докато прекосяваше кухнята, чу звука от пиано, енергичен кларинет и равномерен бас от фоайето. Изкачи черни каменни стълби. Отвори вратата на върха им и по мраморно стълбище влезе в царство на светлина, цигарен дим и музика.

Джо бе влизал във фоайетата на няколко изискани хотела, но досега не бе виждал подобно нещо. Кларинетистът и челистът стояха до месингова двукрила входна врата, толкова гладка, че светлината, която се отразяваше от нея, превръща­ше прашинките във въздуха в злато. От мраморните подове до балкони от ковано желязо се издигаха коринтски колони. Орнаментите с форма на верига бяха изработени от кремав алабастър, а на всеки десет метра се спускаше масивен поли­леи със същата форма на махало като свещниците на двумет­рови поставки. Кървавочервени канапета стояха върху персийски килими. Два рояла, затънали сред бели цветя, бяха раз­положени в двата края на фоайето. Пианистите подрънкваха безгрижно по клавишите и разменяха остроумни закачки по­между си и с публиката.

Пред централното стълбище станция WBZ бе поставила три микрофона върху черни стойки. Едра жена със светлосиня рокля стоеше до един от тях и разговаряше с мъж в бежов костюм и жълта папионка. Жената често попипваше кокетно буклите си и отпиваше от чаша със светла, мътна течност.

Повечето присъстващи мъже носеха смокинги или официал­ни сака. Имаше няколко с обикновени костюми, тъй че Джо не бе единственият с подобно облекло, но само той още бе с шапка. Замисли се дали да не я свали, но така лицето му щеше да се появи на първа страница на всички вечерни вестници. Той вдиг­на очи към мецанина, където имаше многобройни шапки, защо­то там сред важните клечки стояха репортерите и фотографите.

Джо приведе глава и се запъти към близките стълби. При­движваше се бавно сред гъстата тълпа, струпваща се пред ми­крофоните и жената със синята рокля. Дори с наведена глава зърна Чапи Гайган и Буб Фаулър да говорят с Ред Рафинг. Джо, който, откакто се помнеше, бе върл почитател на „Ред Сокс“, си напомни, че не е добра идея издирван човек да заговаря три­ма бейзболисти за спортна статистика. Той обаче се промуши зад тях с надеждата да дочуе нещичко, което да опровергае слу­ховете за трансфери на Гайгън и Фаулър, но чу само разговор за стоковата борса и Гайгън да казва, че единственият начин да изкараш добри пари, е да купуваш на маржин, а всички остана­ли начини са за тъпаци, които искат да си останат бедни. В този момент жената със светлосинята рокля застана зад микрофона и се покашля. Мъжът до нея зае място зад другия микрофон, вдигна ръка към гостите и заговори:

- Дами и господа, радио WBZ, честота 1030, излъчва на живо от забележителния хотел „Статлър“. Аз съм Едуин Мълвър и за мен е истинско удоволствие да ви представя мадмоазел Флорънс Феръл, мецосопрано от операта на Сан Франциско.

Едуин Мълвър отстъпи назад с вирната брадичка, докато Флорънс Феръл отново оправи букли и издиша в микрофона.

Дъхът й неочаквано премина във висока нота, която заля зри­телите и се изкачи три етажа нагоре до тавана. Звукът бе така екстравагантен, но в същото време и толкова истински, че изпълни Джо с ужасно чувство за самота. Певицата предаваше послание от боговете и когато то премина от нейното тяло в неговото, Джо осъзна, че един ден ще умре. Осъзна го по нов начин, различен от онзи, по който го знаеше, когато влезе през вратата. Тогава смъртта му се струваше далечна вероятност. Сега тя бе безсърдечен факт, безразличен към изумлението му. Изправен пред подобно неоспоримо доказателство за същест­вуването на отвъден свят, у Джо не остана и капчица съмнение, че е смъртен и незначителен и че още от деня, в който се е появил на този свят, с всяка крачка върви към напускането му.