Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Оставаше само морето.

Щеше да му трябва лодка, но не яхта или използваните за контрабанда на ром моторници и малки лодки. Трябваше му рибарско корабче с ръждясали кнехтове, износени въжета и палуба, отрупана догоре с очукани капани за омари. Някой съд, закотвен в Хъл, Грийн Харбър или Глостър. Ако го отмъкнеше до 7 ч. вечерта, вероятно рибарите щяха да забележат липсата му чак към три-четири сутринта.

Вече се канеше да краде и от обикновени работници.

Само че лодката трябваше да е регистрирана. Иначе щеше да вземе друга. Щеше да вземе адреса от регистрацията и да из­прати на собственика достатъчно пари да си купи две лодки или направо да зареже бизнеса с омарите.

Хрумна му, че подобно мислене обясняваше защо дори след толкова много обири рядко имаше много пари в джоба. Поня­кога му се струваше, че краде пари от едно място, само за да ги даде другаде. Но Джо крадеше и защото обирите го забавлява­ха, биваше го в тях и водеха до други неща, в които беше добър, като контрабандата на алкохол, откъдето пък всъщност разби­раше от лодки толкова много. Миналия юни бе прекарал лодка от безименно рибарско селце в Онтарио през езерото Хърън до Бей Сити в Мичиган и друга от Джаксънвил до Балтимор през октомври, а през зимата превози тайно каси с прясно про­изведен ром от Сарасота, през Мексиканския залив до Ню Орлиънс, където за един уикенд във Френския квартал профука Цялата си печалба за грехове, които помнеше само смътно.

Тъй че можеше да управлява повечето видове лодки, което означаваше, че може да открадне повечето видове лодки. Мо­жеше да излезе от къщата и да е на Южния бряг след трийсет минути. Щеше да му е нужно повече време да стигне до Северния бряг, но по това време на годината там вероятно щеше да ма по-голям избор от плавателни съдове. Ако отплаваше от Лостър или Рокпорт, би могъл да достигне Нова Скотия за три- четири дни. А след два месеца щеше да изпрати вест на Ема.

Два месеца му се сториха прекалено дълго време.

Но тя щеше да го чака, нали го обичаше. Не го бе изричала на глас, но Джо усещаше, че й се иска. Тя го обичаше. Той я обичаше.

Тя щеше да го чака.

Можеше пък да се отбие в хотела. Да надникне вътре набързо, за да види дали ще я зърне. Ако изчезнеха заедно, нямаше как да ги проследят. Но ако той избягаше сега и изпратеше някой да я вземе след време, полицията или ФБР щяха да са разбрали коя е тя, колко е важна за него, и Ема щеше да пристигне в Халифакс с опашка след себе си. Джо щеше да отвори вратата, за да я посрещне, и двамата щяха да загинат сред дъжд от кур­шуми.

Ема нямаше да го чака.

Или трябваше да я вземе сега, или да я изгуби завинаги.

Огледа се в стъклото на кухненския бюфет и си спомни защо всъщност бе дошъл тук - независимо накъде решеше да тръгне, нямаше да стигне далеч с тези дрехи. Лявото рамо на палтото му чернееше от кръв, обувките и маншетите на крачолите му бяха покрити с кал, ризата му бе прокъсана от дърветата и опръ­скана в алено.

В кухнята отвори кутията за хляб и извади бутилка „Вдовишкия ром на А. Финки“. Или както повечето хора му викаха - ромът на Финки. Събу обувките си и заедно с рома ги занесе на горния етаж в спалнята на баща си. В банята изми колкото можа от засъхналата по ухото му кръв, като внимаваше да не разкъса образувалата се върху раната коричка. Щом се увери, че от ухото няма да рукне кръв, отстъпи няколко крачки назад, за да прецени как изглежда то в сравнение с другото ухо и цялото му лице. Не беше чак толкова обезобразено, че да привлича погле­дите, щом коричката паднеше. А дори и сега по-голямата част от съсирената кръв се намираше от задната страна на ухото; несъмнено се забелязваше, но не правеше впечатление като насинено око или счупен нос.

Джо пийна няколко глътки ром, докато избираше костюм от гардероба на баща си. Имаше петнайсет костюма - с тринайсет повече, отколкото човек можеше да си позволи с полицейска заплата. Същото се отнасяше за обувките, ризите, вратовръзки­те и шапките. Джо избра светлокафяв еднореден костюм на тънко райе от „Харт Шафнър & Маркс“ и бяла риза „Ероу“. Спря се на черна копринена вратовръзка с няколко диагонални червени линии, черни обувки „Нетълтън“ и шапка „Нап-Фелт“, мека като гълъбови пера. Свали своите дрехи и ги сгъна при­лежно на пода. Постави пистолета и обувките си върху тях и облече дрехите на баща си, след което пъхна оръжието в кола­на на панталона си.

Съдейки по дължината на панталоните, се оказа, че в крайна сметка с баща му не са еднакви на ръст. Баща му бе малко по- висок. А и шапката му се оказа един размер по-малка за Джо. Джо реши проблема, като я килна назад, за да си придаде напе­рен вид. С панталоните се справи, като подгъна два пъти кра­чолите и ги захвана с безопасни игли от шивашката масичка на покойната си майка.