Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Тим щракна с пръсти и един от главорезите му подаде писто­лет, който Тим опря в ухото на Харви. Една от проститутките възкликна „О, боже!“, но тъкмо когато Тим се канеше да дръпне спусъка, надеждата в очите на Харви угасна и той издъхна в персийския килим на пода. Тим седна на гърба на Харви и върна пистолета на главореза си. После се взря в профила на човека, когото току-що бе убил.

До онзи момент Джо не бе виждал как умира човек. По-мал­ко от две минути преди това Харви бе помолил сервитьорката, която му донесе мартини, да провери резултата от мача на „Сокс“. Даде й добър бакшиш. Погледна часовника си и го при­бра в джоба на жилетката. Отпи от мартинито. Това се бе слу­чило преди по-малко от две минути, а сега вече го нямаше. Къде бе отишъл? Никой не знаеше. При Бог, при Дявола, в чистили­щето или още по-лошо - може би никъде. Тим стана, приглади бялата си коса и махна в неопределена посока на управителя на казиното: „Сипи на всички по едно. Харви черпи“.

Един-двама души се изсмяха нервно, но всички останали имаха вид, сякаш ще да повърнат.

Това не бе единственият човек, когото Тим бе убил или чие­то убийство бе поръчал през последните четири години, но бе единственият случай, на който Джо бе станал свидетел.

А сега и самият Тим бе мъртъв. Нямаше да се върне. Сякаш изобщо не бе съществувал.

Джо попита Ема:

- Виждала ли си някога да убиват човек?

Тя го погледна твърдо за миг, дръпна от цигарата и захапа кожичката около нокътя си.

- Да.

- Според теб къде отиват?

- В погребалния дом.

Той се взира в нея, докато тя не се усмихна с тъничката си усмивка иззад падналите над очите й къдрици.

- Мисля, че никъде не отиват - рече тя.

- И аз започвам да си мисля същото - отвърна Джо.

Той се надигна, целуна я страстно и тя отвърна със също толкова страстна целувка. Кръстоса глезени зад гърба му. Про­кара пръсти през косата му и той я погледна с чувството, че ако откъсне поглед от нея, ще изпусне нещо, някакво важно изра­жение, което никога няма да забрави.

- Ами ако няма отвъден живот? И това - тя се притисна в него - е всичко, което ще получим?

- Това ми харесва - рече той.

Тя се засмя.

- На мен също.

- По принцип или с мен?

Ема угаси цигарата, пое лицето му в длани и го целуна, по­клащайки се напред-назад.

- С теб.

Но той не бе единственият, с когото го правеше, нали?

Съществуваше и Албърт. Нямаше къде да бягат от Албърт.

ДВА ДНИ ПО-КЪСНО Джо играеше сам билярд в залата до казиното, когато Албърт Уайт влезе с увереността на човек, които очаква всяко препятствие да бъде отстранено от пътя му, преди да стигне до него. От едната му страна вървеше главният му главорез Брени Лумис, който изгледа Джо по същия начин, както от пода на стаичката за покер.

Сърцето на Джо сякаш се сви около острието на нож. И спря. Албърт Уайт каза:

- Ти трябва да си Джо.

Джо се насили да помръдне и стисна протегнатата ръка на Албърт.

- Да, Джо Кофлин, приятно ми е да се запознаем.

- Радвам се най-накрая да те видя на живо, след като толкова съм слушал за теб - Албърт стисна ръката му, сякаш стискаше дръжката на противопожарна помпа.

- Да, сър.

- Това е Брендън Лумис - каза Албърт, - мой приятел.

Джо стисна ръката на Лумис, а усещането бе сякаш дланта му е попаднала между две коли, сблъскали се на заден ход. Лу­мис погледна изпод вежди и дребните му кафяви очички обхо­диха лицето на Джо. Когато ръката на Джо най-накрая бе осво­бодена, той едва се сдържа да не я разтрие. Междувременно Лумис, с каменно изражение, избърса своята с копринена носна кърпа. Откъсна очи от Джо и огледа помещението, сякаш имаше някакви планове за него. Разправяха, че е добър стре­лец, още по-умел с ножа, но че просто пребивал повечето си жертви до смърт.

Албърт попита:

- Виждал съм те и преди, нали?

Джо се вгледа в лицето му за признаци на насмешка.

- Струва ми се, че не сте.

- Напротив. Брени, виждал ли си това момче преди?

Брени Лумис взе жълтата топка и я разгледа.

- Не.

Джо бе залят от такова облекчение, че за малко да се подмо­кри.

- „Връзката за обувки“ - щракна Албърт с пръсти. - Поня­кога се въртиш там, нали?

- Да - отвърна Джо.

- Точно така, там съм те виждал - потупа го Албърт по рамо­то. - Сега аз управлявам въпросното заведение. Знаеш ли как­во означава това?

- Не.

- Означава, че трябва да освободиш стаята, в която живееш - той вдигна показалец. - Но не искам да си мислиш, че те изхвърлям на улицата.

- Добре.