Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Дядо ми по майчина линия е от Кери, а баба ми по бащина линия е от Корк.

- И аз съм от покрайнините на Корк - рече Томас с необи­чайно задоволство.

Ема отпи вода, без да отвърне и изведнъж стана безучастна. Джо бе виждал това и преди - когато дадена ситуация не й се нравеше, тя се откъсваше от действителността. Тялото й си оставаше на място като вещ, забравена на стола, но същността й, онова, което я правеше Ема, изчезваше.

- Какво е моминското име на баба ви?

- Не знам - отвърна тя.

- Как така не знаете?

Ема сви рамене:

- Тя е мъртва.

- Но това е наследството ви! - възкликна объркано Томас.

Ема пак сви рамене. Запали цигара. Томас не реагира, но Джо знаеше, че е втрещен. Съвременните момичета го отвращаваха по безброй причини - пушеха, носеха все по-къси поли и все по-изрязани деколтета, появяваха се пияни на публични места без срам или страх, че обществото ще ги заклейми.

- Откога познавате сина ми? - усмихна се той.

- От няколко месеца.

- И с него сте...?

- Татко.

- Джоузеф.

- Не знаем точно какви са отношенията ни.

Джо тайно се бе надявал, че Ема ще се възползва от възможността, за да изясни какви всъщност са отношенията им, но вместо това тя му хвърли поглед, с който попита колко още трябва да седят тук, съсредоточи се пак върху цигарата си и заоглежда с блуждаещ поглед ресторанта.

Поднесоха им основното ястие и през следващите двайсет минути обсъждаха качеството на пържолите, соса „Беарнез“ и новите килими, които Крегър бе сложил наскоро.

По време на десерта и Томас запали цигара.

- И така, с какво се занимавате, скъпа?

- Работя в склада за мебели на Пападикис.

- В кой отдел?

- В секретариата.

- Синът ми да не е отмъкнал някой диван? Така ли се запоз­нахте?

- Татко - прекъсна го Джо.

- Просто ми е интересно как сте се запознали - отвърна ба­ща му.

Ема запали цигара и огледа ресторанта.

- Това място е много лъскаво.

- Наясно съм как си изкарва хляба синът ми. Предполагам, че единственият начин да се запознаете е или по време на престъпле­ние, или в заведение, посещавано от съмнителни типове.

- Татко - каза Джо. - Надявах се да си прекараме приятно на вечеря.

- Аз мисля, че си прекарваме приятно. Нали, госпожице Гулд?

Ема го погледна.

- Въпросите ми притесняват ли ви?

Ема го прикова с хладния си поглед, онзи, който би вледенил и прясно нанесен върху покрив горещ катран.

- Не знам накъде биете, а и не ме интересува особено.

Томас се облегна на стола си и отпи кафе.

- Имам предвид, че сте от момичетата, които дружат с престъпници, а това вреди на репутацията ви. Фактът, че въпрос­ният престъпник е синът ми, не е от значение. Дори и престъпник, синът ми си остава мой син и изпитвам към него бащинска за­гриженост, която ме кара да се съмнявам, че е разумно да се сре­ща с жена, която дружи с престъпници по собствена воля.

Томас постави чашата си с кафе обратно върху чинийката и се усмихна на Ема. - Изразих ли се ясно?

Джо стана.

- Добре, тръгваме си.

Но Ема не помръдна. Тя подпря брадичка с ръка и се взря в Томас замислено с цигара, димяща до ухото.

- Чичо ми спомена за някакво ченге на име Кофлин, на което плаща. Вие ли сте? - тя се усмихна кисело като него и дръпна от цигарата.

- Този ваш чичо да не се казва Робърт, онзи, на когото викат Бобо?

Тя потвърди с примигване.

- Полицейският служител, за когото говорите, се казва Елмор Конклин, госпожице Гулд. Той работи в участъка в Чарлстаун и е всеизвестно, че рекетира незаконни заведения като кръчмата на Бобо. Рядко ходя в Чарлстаун, но като заместник- директор на полицията с радост ще обърна повече внимание на заведението на чичо ви - Томас угаси фаса си. - Тогава ще бъде­те ли доволна, скъпа?

Ема протегна ръка към Джо.

- Трябва да се напудря.

Джо й даде монети за тоалетната и двамата с баща му я про­следиха с поглед как се отдалечава. Джо се зачуди дали ще се върне на масата или просто ще си вземе палтото и ще си тръгне.

Баща му извади джобния си часовник и го отвори. Също тол­кова бързо го затвори и го прибра. Часовникът бе най-ценната му вещ - осемнайсеткаратов „Патек Филип“, подарен му преди повече от две десетилетия от признателен директор на банка.

Джо го попита:

- Нужно ли бе да се държиш така?

- Не аз започнах спора, Джоузеф, тъй че не ме критикувай за начина, по който го завърших.

Баща му се облегна назад и кръстоса крака. Някои мъже но­сеха властта си като палта, които не са им по мярка или от плата ги сърби. Томас Кофлин носеше своето сякаш му бе ушито по поръчка в Лондон. Той огледа залата и кимна на няколко познати преди отново да погледне към сина си.