Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Сега Джо чу какво казва стрелецът:

- Покай се. Покай се.

Томас виеше. Не от болка, а от страх, Джо знаеше разликата. Той попита Грасиела:

- Добре ли си? Добре ли си?

- Да, изкарах си въздуха. Върви.

Джо се изтърколи настрани, извади пистолета си и се при­съедини към Енрико.

- Покай се.

Двамата стреляха под колата по чифт бежови ботуши и кра­чоли.

- Покай се.

С петия изстрел на Джо двамата с Енрико уцелиха. Куршумът на Енрико удари левия ботуш, а куршумът на Джо разби левия глезен на две.

Джо погледна към Енрико, тъкмо когато той се изкашля веднъж и умря. Смъртта му бе бърза, а пистолетът в ръката му още пушеше. Джо скочи през капака на колата и се приземи пред Ървинг Фигис.

Фигис бе облечен с бежов костюм и избеляла бяла риза. Но­сеше сламена каубойска шапка и използва пистолета си, колт с дълго дуло, за да се оттласне със здравия си крак. Стоеше на чакъла с бежовия си костюм и с простреляния си крак, който висеше от чуканчето на глезена като пистолета, който висеше от ръката му.

Той погледна Джо в очите.

- Покай се.

Джо продължи да държи пистолета си насочен към гърдите на Ърв.

- Не разбирам.

- Покай се.

- Добре. Пред кого?

- Пред Бог.

- Кой каза, че не се разкайвам? - Джо направи крачка на­пред. - Но няма да се покая пред теб, Ърв.

- Тогава се покай пред Бог - отвърна Ърв задъхано, - в мое присъствие.

- Не. Защото тук продължава да става въпрос за теб, а не за Бог, нали?

Ърв потрепери няколко пъти.

- Тя беше моето момиченце.

Джо кимна.

- Но не аз ти я отнех, Ърв.

- Такива като теб го направиха - Ърв бе приковал очи в Джо, в нещо около кръста му.

Джо погледна надолу, но не видя нищо.

- Такива като теб, те го направиха - повтори Ърв.

- И какви сме ние? - попита Джо и пое риска отново да сведе поглед към корема си, но пак не видя нищо.

- Вие не носите Бог в сърцата си.

- Аз нося Бог в сърцето си. Той не е само твой Бог. Защо тя се самоуби в твоето легло?

- Моля? - Ърв вече плачеше.

- В къщата ти има три спални. Защо тя се самоуби в твоята?

- Ти, болен и самотен човек. Ти, болен и самотен...

Ърв погледна към нещо зад рамото на Джо и после отново свали очи към кръста му.

И Джо не издържа. Огледа корема си и видя нещо, което го нямаше на кораба. Нещо, което не беше на кръста му; беше на шлифера му. В шлифера.

Дупка. Идеално кръгла дупка от дясната страна точно над бедрото му.

Ърв срещна поглед му с истински срам.

- Ужасно съжалявам - каза той.

Джо още се опитваше да разбере какво става, когато Ърв видя онова, което бе чакал и заподскача по пътя на един крак, право пред камион с въглища.

Шофьорът блъсна Ърв и чак тогава успя да натисне спирач­ките, но камионът само се плъзна по настилката, Ърв влетя под гумите и машината подскочи, когато смаза костите му и преми­на през него.

Джо извърна очи от пътя, чу как гумите продължават да сви­стят, погледна към дупката в шлифера си и осъзна, че куршумът е влязъл от задната страна. Беше минал чисто, на няколко сан­тиметра от хълбока му. Платът се бе развял, когато бе прикрил семейството си. Когато...

Джо погледна над колата и видя Грасиела, която се опитваше да се изправи, а от корема й шуртеше кръв. Той се метна през капака на колата и падна на четири крака пред нея.

- Джоузеф? - каза тя.

Джо долови страха в гласа й. По тона й разбра, че знае. Сва­ли шлифера си. Намери раната точно над слабините й, притис­на смачканата на топка дреха към корема и заповтаря:

- Не, не, не, не, не, не, не.

Тя вече не се опитваше да мърда. Вероятно и не можеше.

Една млада жена се осмели да подаде глава от вратата на ча­калнята и Джо изкрещя:

- Повикайте лекар! Лекар!

Жената се прибра вътре и Джо видя как Томас го гледа с от­ворена уста, от която обаче не излизаше нито звук.

- Обичам те - каза Грасиела. - Винаги съм те обичала.

- Не - каза Джо и притисна чело в нейното. Натискаше пал­тото върху раната е всички сили. - Не, не, не. Ти си... ти си... Не!

- Шшш - прошепна тя.

-Той вдигна глава от нейната, докато тя се изплъзваше все повече и повече.

- Всичко за мен - довърши той.

ТОЙ ОСТАНА ГОЛЯМ ПРИЯТЕЛ на Ибор, макар малко хора да го познаваха. Никой обаче не го познаваше така, както кога­то тя беше жива. Тогава той бе любезен и изненадващо открит за човек е неговата професия. Сега беше само любезен.

Остарял много бързо, казваха някои. Ходел колебливо, ся­каш куцал, макар да не беше така.