Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Убила си и нея?

Тя поклати глава, след което потупа с пръст челото си.

- Удари си главата в предната седалка при катастрофата. Не знам дали е умряла тогава или по-късно, но не изчаках да раз­бера.

Джо стоеше на улицата като глупак. Като пълен глупак.

- Обичала ли си ме изобщо някога? - попита той.

Тя се взря изпитателно в него, все по-раздразнена.

- Разбира се. Имаше и такива моменти. Весело ни беше заед­но, Джо. Когато ти спираше да припадаш по мен достатъчно дълго, за да ме изчукаш като хората, тогава беше страхотно. Но това не ти стигаше, трябваше да си въобразяваш разни неща.

- Какви например?

- Не знам... да си въобразяваш разни романтични, ефирни неща. Ние не сме Божи чеда, не сме герои от приказка за ис­тинска любов. Ние живеем през нощта и се вихрим в толкова бърз танц, че тревата няма време да поникне под краката ни. Това е нашият девиз.

Тя запали цигара, почисти парченце тютюн от езика си и го пусна на ветреца.

- Да не мислиш, че не знам кой си сега? Да не мислиш, че не съм се чудила кога ще се появиш тук, сред местните? Ние сме свободни. Няма братя, сестри и бащи. Няма хора като Албърт Уайт. Искаш ли да влезеш? Поканата винаги важи - тя се при­ближи към него. - Така весело си прекарвахме. Може и сега да се повеселим. Да прекараме живота си някъде в тропиците и да броим парите си върху сатенени чаршафи. Свободни като птички.

- Мамка му - отвърна Джо, - не искам да съм свободен.

Тя вдигна очи и изглеждаше толкова объркана, че едва ли не скърбеше истински.

- Но нали това искаше?

- Не, ти искаше това. И сега го имаш. Сбогом, Ема.

Тя стисна устни и не му каза довиждане, сякаш така щеше да запази поне малко власт над него.

Това бе някаква инатлива, злобна гордост, която се среща при стари мулета и разглезени деца.

- Сбогом - повтори той и си тръгна, без да се обръща назад, без капчица съжаление, без да остане нещо неизказано.

КОГАТО СЕ ВЪРНА ПРИ БИЖУТЕРА, той му каза - тактично и много внимателно, - че часовникът трябва да бъде изпра­тен в Швейцария.

Джо подписа формуляра и заявката за ремонт. Взе грижливо написаната квитанция, прибра я в джоба си излезе от магазин­чето.

За миг постоя на старата улица в Стария град, без да знае накъде да тръгне.

ВСИЧКИ МОМЧЕТА, които работеха във фермата, играеха бейзбол, но за някои играта бе направо религия. С настъпване­то на беритбата Джо забеляза, че няколко от тях бяха увили върховете на пръстите си е лейкопласт.

- Откъде са взели лейкопласта? - попита той Киги.

- О, имаме го с кутии. По времето на Мачадо пратиха меди­цински екип с някакви журналисти. Да покажат на всички кол­ко много Мачадо обича селяните. Но скоро след това журнали­стите си тръгнаха, а с тях и докторите. Взеха си всичкото обо­рудване, но задържахме кутия с лейкопласт за малките.

- Защо?

- Низали ли сте някога тютюн?

- Не.

- Е, ако ви покажа как става, ще спрете ли с тъпите въпроси?

- Най-вероятно не - отвърна Джо.

Стръковете тютюн вече бяха по-високи от среден на ръст мъж, а листата им бяха по-дълги от ръката на Джо. Той вече не позволяваше на Томас да тича из насажденията от страх да не се изгуби. Берачите - предимно по-големи момчета - пристиг­наха една сутрин, за да оберат листата на узрелите стръкове. Товареха ги на дървени шейни, които откачиха от мулетата и закачиха за трактори. Тракторите спираха пред хамбара за су­шене в западния край на плантацията, а шофирането бе задача за най-малките момчета. Една сутрин Джо излезе на верандата и момче на не повече от шест години премина покрай него с трактор, теглещ шейна с листа. Момчето се усмихна широко на Джо, помаха му и продължи нататък.

Пред хамбара листата се сваляха от шейните и се оставяха на масите за низане под сянката на дърветата. Върху тезгяхите имаше монтирани решетки. С това се занимаваха момчета­та, които играеха бейзбол с лейкопласт по пръстите. Те по­ставяха пръчка на решетката и започваха да връзват листата за нея с канап, докато снопове листа не покриеха пръчката от единия до другия край. Занимаваха се с това от шест сутринта до осем вечерта; през тези седмици не играеха бейзбол. Тряб­ваше да дърпат канапа силно, докато в същото време притис­кат пръчките, тъй че раните по пръстите и дланите бяха нещо обичайно. Затова, отбеляза Киги, увиваха пръстите си с лей­копласт.

След като приключат с низането, след като тютюнът е ока­чен за сушене от единия край на хамбара до другия, го чакаме пет дни да изсъхне. Единственият, който работи тогава, е чо­векът, който поддържа огъня, и мъжете, които следят вътре да не става твърде влажно или прекалено сухо. Тогава момчетата могат да играят бейзбол - той докосна за миг Джо по лакътя. - Ако не възразявате, разбира се.