Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Джо стоеше пред хамбара и гледаше как момчетата нижат тютюна. Дори с помощта на решетките, те трябваше да протя­гат ръце, за да връзват листата - да вдигат ръце и да ги протя­гат по четиринайсет часа на ден. Той изгледа възмутено Киги.

- Естествено, че не възразявам. Боже, тази работа е непоно­сима.

- Аз я вършех в продължение на шест години.

- Как така?

- Не обичам да гладувам. Вие обичате ли?

Джо обърна очи с досада.

- Аха, и вие не обичате да гладувате. Това е единственият въпрос, по който целия свят е на едно мнение - никак не е при- ятно да се гладува.

На следващата сутрин Джо завари Киги в хамбара да прове­рява дали момчетата окачват сноповете тютюн на достатъчно голямо разстояние. Джо го повика и двамата прекосиха нивите и тръгнаха по източния хълм, където спряха на най-лошата нива в имота на Джо. Парцелът бе каменист, хълмовете спираха слънцето през целия ден, а червеите и бурените го обожаваха.

Джо попита дали Херодес, най-добрият им шофьор, има мно­го работа по време на низането.

- Участва в беритбата -отвърна Киги, - но е толкова зает, колкото и останалите момчета.

- Добре, накарай го да изоре тук.

- Но тук нищо няма да порасне - възрази Киги.

- Не думай.

- Защо тогава да орем?

- Защото е по-лесно да се направи игрище за бейзбол на ра­вен терен, не си ли съгласен?

В ДЕНЯ, в който очертаха полето на питчъра, Джо мина с То­мас покрай хамбара и видя един от работниците, Перес, да бие сина си - налагаше го по главата все едно момчето беше куче, свило вечерята му. Хлапето едва ли бе на повече от осем годи­ни. Джо извика:

- Хей - и тръгна към тях, но Киги му препречи пътя.

Перес и синът му го погледнаха объркани и мъжът отново удари момчето по главата, а после няколко пъти по дупето.

- Нужно ли е това? - обърна се Джо към Киги.

Томас, без да разбира какво става, протегна ръце към Киги, към когото се бе привързал напоследък.

Киги взе Томас от Джо, вдигна го високо над главата си, а Томас се засмя. Киги попита:

- Да не мислиш, че на Перес му е приятно да бие детето си? Да не мислиш, че се е събудил, казал си е, че иска да е лош и да се погрижи момчето да го намрази? Не, не. Събудил се е и си е казал: „Трябва да сложа храна на масата, да им осигуря дом, да поправя протеклия покрив, да избия плъховете в стаята им, да им покажа правилния път, да покажа на жена си, че я обичам, да имам пет шибани минути за себе си и да поспя четири часа преди да трябва отново да изляза на полето. А когато тръгна за работа, чувам най-малките да плачат: „Татко, гладен съм. Тат­ко, няма мляко. Татко, лошо ми е“. И ден след ден той се приби­ра и чува това, ден след ден излиза и чува същото и тогава ти даваш работа на сина му и все едно си му спасил живота. И може наистина да си го направил. Но ако синът му не си свърши работата? Тогава синът отнася пердах. По-добре бит, отколко­то гладен.

- Какво е сбъркало момчето?

- Трябваше да наглежда огъня в хамбара. Заспало. Можеше всичкият тютюн вътре да изгори - Киги подаде Томас обратно на Джо. - Можеше и то да изгори.

Джо отново погледна към бащата и сина. Перес бе прегърнал момчето през раменете, то кимаше, а баща му му говореше тихо и го целуна няколко пъти по главата. Бе предал урок на сина си. Момчето обаче не изглежда да се размекна от целув­ките. Тъй че бащата го бутна настрани и двамата отново се заеха с работа.

БЕЙЗБОЛНОТО ИГРИЩЕ бе завършено в деня, в който пре­местиха тютюна от хамбара в цеха за пакетиране. Подготовка­та на листата за пазара се извършваше почти изцяло от жените, които изкачваха хълма до плантацията сутрин със същите об­рулени лица и възлести длани като мъжете. Докато те сортира­ха тютюна по качество, Джо събра момчетата в полето и им раздаде ръкавиците, новите топки и бухалките, които бяха пристигнали преди два дни. Постави три постелки за базите и една за финала.

Сякаш им показа как да летят.

В РАННИТЕ ВЕЧЕРИ той водеше Томас на мачовете. Поняко­га Грасиела ги придружаваше, но присъствието й често разсей­ваше прекалено няколко от момчетата, които навлизаха в пу­бертета.

Томас, който по принцип не можеше да стои мирен, бе завла­дян от играта. Седеше тихо с ръце стиснати между коленете и гледаше нещо, което още не можеше да разбере, но което му въздействаше като музика или топла вода.

Една вечер Джо каза на Грасиела:

- Освен нас, единствената надежда за това градче е бейз­болът. Те го обожават.

- Това е хубаво, нали?