Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Мъжът поклати глава.

- А, и сеньор? Ако дори една малка част е счупена... а вижда­те колко са мънички, нали?

- Да, да, да.

- Ще трябва да изпратя часовника в Швейцария.

Джо погледна през прашния прозорец към улицата. Извади портфейла от вътрешния джоб на сакото си, извади банкнота от сто американски долара и я постави на тезгяха.

- Ще се върна след два часа. Дотогава да сте му поставили диагноза.

- Моля?

- Да ми кажете дали ще трябва да се праща в Швейцария.

- Да, сеньор, добре.

ДЖО ИЗЛЕЗЕ ОТ МАГАЗИНЧЕТО и тръгна да скита из Ста­рия град, целият изпаднал в чувствена разруха. Хавана, бе ре­шил той при едно от многобройните си пътувания дотук през последната година, не бе просто място; тя бе сън за това място. Сън, задрямал под слънцето, избледняващ заради бездънния си апетит към апатия, влюбен в похотливото барабанене на смъртните си конвулсии.

Зави зад ъгъла, после зад следващия, зад трети и накрая се озова на улицата, на която се намираше бордеят на Ема Гулд.

Естебан му бе дал адреса преди повече от година, вечерта преди кървавата кончина на Албърт Уайт, Мазо и Дигър, и гор­кия Сал, Левака и Кармине. Предполагаше, че е знаел, че ще дойде тук още вчера, когато излезе от дома си, но не си го бе признал, защото му се струваше глупаво и фриволно, а в него не бе останало почти нищо фриволно.

Пред входа стоеше жена, която поливаше тротоара с маркуч, за да почисти стъклата, счупени през нощта. Струята тласкаше стъкълцата и мръсотията към канавката по протежението на наклонената павирана улица. Когато жената вдигна глава и го видя, маркучът увисна в ръката й, но не падна.

Времето не се бе отнесло зле с нея, макар и да не я бе поща­дило съвсем. Изглеждаше като красива жена, чиито пороци не бяха отвърнали на любовта й, която пушеше и пиеше твърде много и двата навика бяха намерили начин да се отпечатат върху лицето й под формата на бръчици около клепачите й и линии в ъгълчетата на устата и под долната устна. Имаше торбички под очите, косата й бе суха въпреки влажността.

Тя вдигна маркуча и продължи да мие.

- Казвай, каквото имаш да казваш.

- Ще ме погледнеш ли?

Тя се обърна към него, но не отдели поглед от тротоара и той трябваше да се дръпне, за да не му се намокрят обувките.

- Когато колата падна в морето, си помисли: „Ще се възполз­вам от това“, така ли?

Тя поклати глава.

- Нима?

Ново отрицателно поклащане.

- Тогава какво стана?

- Когато ченгетата ни подгониха, казах на шофьора, че един­ственият начин да се измъкнем е да слезем от моста. Но той не ме послуша.

Джо се дръпна от пътя на маркуча.

- И?

- И го застрелях в тила. Паднахме във водата, изплувах и Майкъл ме чакаше.

- Кой е Майкъл?

- Другият мъж, когото бях хванала на въдицата. Чакаше пред хотела цялата вечер.

- Защо?

Тя се намръщи.

- Щом Албърт започна да дрънка: „Не мога да живея без теб, Ема. Ти си всичко за мен, Ема“, ми трябваше резервен план, в случай че двамата се избиете. Какво друго му остава на едно момиче? Знаех, че рано или късно ще трябва да се изплъзна от влиянието ви. Боже, а вие и двамата не се отказахте.

- Извинявай, че те обичах.

- Не ме обичаше - тя се съсредоточи върху едно парче стъкло, забило се между две павета на улицата. - Просто искаше да ме имаш. Като тъпа гръцка ваза или скъп костюм. Да ме показваш на приятелите си: „Не е ли сладурана?“

Тя най-накрая го погледна.

- Не съм сладурана. Не искам да съм нечия собственост. Искам аз да притежавам.

- Скърбих за теб - каза Джо.

- Колко сладко, захарче.

- Години наред.

- И как само носеше кръста си. Боже, чуй се!

Джо направи още крачка назад, макар тя да насочи маркуча на другата страна, и за пръв път видя цялата история като лековерен човек, обиран толкова много пъти, че жена му не му поз­волява да излиза от къщи с часовника си и каквито и да било пари.

- Взела си парите от шкафчето на гарата, нали?

Тя зачака куршума, който се страхуваше, че крие този въпрос, но Джо вдигна ръце, за да й покаже, че са празни и няма наме­рение да я наранява.

- Все пак ти ми даде ключа, забрави ли?

Ако сред крадците изобщо имаше някаква чест, Ема бе пра­ва. Той й бе дал ключа; от онзи миг нататък тя бе имала право да го използва както намери за добре.

- А кое беше мъртвото момиче, което намираха на парчета из залива?

Ема спря водата и се облегна на стената на бордея си.

- Помниш ли как Албърт разправяше, че си е намерил ново момиче?

- Не съвсем.

- Е, намери си. Тя беше в колата. Така и не разбрах името и.