Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- О, от големия град - рече Дион.

Лучано заобиколи бюрото.

- Трябва да си от истинска дупка като Манганаро, за да наре­чеш Леркара Фриди „голям град“.

Дион кимна:

- Затова избягах оттам.

- Кога? Стани.

Дион стана.

- Когато бях осемгодишен.

- Прибирал ли си се?

- Че защо ми е да се връщам там?

- Ще си припомниш кой си. А не на какъв се правиш. Ще си припомниш кой си всъщност - той постави ръка на рамото на Дион. - Ти си шефът.

После посочи към Джо.

- А той е мозъкът. Да вървим на обяд. Знам един чудесен ресторант наблизо. Правят най-хубавия сос в града.

Излязоха от кабинета и четирима мъже ги оградиха, докато вървяха към асансьора.

- Джо - каза Лъки, - трябва да те запозная с приятеля си Майер. Той има страхотни идеи за казина във Флорида и Куба - Лучано прегърна Джо през раменете. - Знаеш ли каква е ситуацията в Куба?

КОГАТО ПРЕЗ КЪСНАТА ПРОЛЕТ на 1935 г. Джо Кофлин се срещна с Ема Гулд в Хавана, бяха минали девет години от обира на кръчмата в Южен Бостън. Той си спомни колко хладнокръвна бе тя през онази сутрин, колко невъзмутима бе и как тези й качества го бяха притеснили. Бе объркал притеснението с привличане, а привличането - с любов.

Двамата с Грасиела бяха в Куба почти от година и първо от­седнаха в къщата за гости в една от кафеените плантации на Естебан високо в хълмовете на Лac Терасас на около осемде­сет километра западно от Хавана. Сутрин се будеха от аромата на кафеени зърна и какаови листа, докато мъглата се стелеше между дърветата. Вечер се разхождаха в полите на планината, докато последните слънчеви лъчи отказваха да пуснат гъстите корони на дърветата.

Майката и сестрата на Грасиела дойдоха на гости един уи­кенд и така и не си тръгнаха. Томас, който още дори не можеше да пълзи, когато пристигнаха, направи първите си стъпки в края на десетия месец от живота си. Жените го глезеха безсрамно и го хранеха, докато не го превърнаха в топчица с гривнички на дебелите крачета. Но след като проходи, съвсем скоро започна и да тича. Тичаше из полетата, нагоре-надолу по баирите, а жените го гонеха и скоро от топчесто дете се превърна в строй­но момче със светлата коса на баща си, тъмните очи на майка си и кожа като какао с масло, наследена от двамата.

Джо пътува няколко пъти до Тампа с малък самолет - тримоторен Форд 5-АТ, който дрънчеше на вятъра и се издигаше и спускаше неочаквано. Два-три пъти слизаше от него с толкова заглъхнали уши, че не чуваше нищо до края на деня. Медицин­ските сестри от въздушния флот му казаха да дъвче дъвка и да тъпче ушите си с памук, но въпреки всичко този начин на пъту­ване бе примитивен и Грасиела отказваше да се придвижва така. Тъй че Джо пътуваше без нея и установяваше, че тя и Томас му липсват до болка. Будеше се посред нощ в къщата им в Ибор с толкова силни болки в стомаха, че едва дишаше.

Щом свършеше работата си, хващаше първия самолет за Маями. И първия възможен самолет за Куба.

Не че Грасиела не искаше да се връща в Тампа - напротив. Просто не искаше да лети дотам. А и не искаше да се връща точно сега. (Което Джо подозираше, че означава, че всъщност не желае особено да се връща.) Тъй че останаха сред хълмове­те на Jlac Терасас, а освен майка й и сестра й Бенита, дойде и третата й сестра Инес. Каквито и пререкания да бяха имали в миналото четирите жени, те бяха забравени заради Томас. Един- два пъти Джо, привлечен от смеха им, ги хвана да обличат То­мас като момиче.

Една сутрин Грасиела го попита дали може да си купят къща тук.

- Тук ли?

- Е, не е задължително да е точно тук. Имам предвид в Куба. Просто място, на което да ходим на почивка.

- Ще ходим на почивка? - усмихна се Джо.

- Да, скоро трябва да се връщам на работа.

Всъщност не трябваше. По време на пътуванията си Джо се срещаше е хората, в чиито ръце тя бе оставил благотворител­ните си инициативи, и всички те бяха благонадеждни мъже и жени. Грасиела можеше да не се връща в Ибор и цяло десетиле­тие, и всичките й организации щяха да са още живи, по дяволи­те, дори да процъфтяват.

- Разбира се, скъпа. Както искаш.

- Не е задължително да е голяма. Нито пък луксозна. Нито...

- Грасиела, харесай си къща. Ако видиш някоя и не е за про­дан, предложи им двойно повече.

В онези дни това не бе нечувано. Куба, засегната от Депре­сията по-силно от повечето други държави, се възстановяваше с колебливи стъпки. Злоупотребите на режима на Мачадо бяха заменени от надеждата на полковник Фулхенсио Батиста, во­дач на Сержантския бунт, който бе свалил Мачадо от власт. Официално президент на републиката беше Карлос Мендиета, но всички знаеха, че конците дърпат Батиста и армията му. На тази промяна се гледаше с толкова добро око, че американско­то правителство започна да налива пари в острова пет минути след като въстаниците качиха Мачадо на самолет за Маями. Пари за болници, пътища, музеи и училища и за нов търговски район по протежението на булевард „Малекон“, Полковник Батиста обичаше не само американското правителство, но и американския комарджия, тъй че Джо, Дион, Майер Лански и Естебан Суарес бяха сред хората, които имаха контакт с най- високопоставените в правителството. Вече бяха взели под наем за деветдесет и девет години някои от най-добрите парцели земя по Парке Сентрал и в района на пазара Такон.