Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Пристигнаха на седмия етаж и Антъни Сервидоне ги посрещ­на на вратата. Той подаде на Мазо и Дигър ключове за стаите им.

- Огледа ли стаята?

Антъни кимна.

- Чисти са до една. Претърсихме целия етаж.

Мазо се бе запознал с Антъни в „Чарлстаун“, където всички бяха верни на Мазо, защото в противен случай ги чакаше смърт. Сепе, от друга страна, бе пристигнал от Алкамо с писмо от Тодо Басина, местния бос, и Мазо вече бе изгубил бройката на слу­чаите, в които се бе доказвал.

- Сепе - обърна се сега той към него, - огледай пак стаята.

- Subito, capo. Subito [11] Subito (итал.) - веднага. - Б. пр. .

Сепе извади автомата си изпод шлифера, мина покрай мъже­те пред апартамента на Мазо и влезе.

Антъни Сервидоне се приближи.

- Видели са ги в „Ромеро“.

- Кого?

- Кофлин, Бартоло, няколко кубинци и италианци.

- Сигурен ли си за Кофлин?

Антъни кимна.

- Напълно.

Мазо затвори очи за миг.

- Пострадал ли е поне?

- Да - отвърна Антъни бързо, доволен да съобщи поне една добра новина. - Голяма рана на главата и куршум в дясната ръка.

- Е, предполагам, ще трябва да го чакаме да умре от отравя­не на кръвта - отвърна Мазо.

- Мисля, че нямаме толкова време - отбеляза Дигър.

И Мазо отново затвори очи.

Дигър тръгна към стаята си с по един човек от двете страни, а Сепе излезе от апартамента на Мазо.

- Чисто е, шефе.

- Искам теб и Сервидоне на вратата. Всички останали да дей­стват като центуриони на границата с хуните. Разбрано?

- Разбрано.

Мазо влезе в стаята и свали шлифера и шапката си. Сипа си в чаша от бутилката мастика, която бе поръчал. Алкохолът от­ново бе законен. Поне повечето видове. А останалите скоро също щяха да бъдат легализирани. Страната си бе върнала здра­вия разум.

Колко жалко.

- Ще сипеш ли и на мен?

Мазо се обърна и видя Джо да седи на дивана до прозореца. Бе извадил 32-калибровия си пистолет „Савидж“ на коляното със заглушител „Максим“ на дулото.

Мазо не се изненада. Ни най-малко. Просто му бе интересно едно нещо.

- Къде се беше скрил? - той наля на Джо и му занесе чашата.

- Да се крия ли? - Джо взе чашата.

- Когато Сепе оглеждаше стаята.

Джо посочи с пистолета си на Мазо да седне на един стол.

- Не се криех. Седях на леглото ето там. Той влезе и аз го попитах дали иска да работи за човек, който утре ще е жив.

- И само това ли бе нужно?

- Нужно бе да решиш да поставиш кретен като Дигър на ръко­воден пост. Чудесно си работехме тук. Чудесно. А ти дойде и съсипа всичко за един ден.

- Но такава е човешката природа, не си ли съгласен?

- Да поправяш нещо, което не е счупено?

Мазо кимна.

- Ами, по дяволите, не е нужно да е така - каза Джо.

- Не, но обикновено така става.

- Знаеш ли колко хора загинаха днес заради шибаната ти алч­ност? Заради теб, „простия макаронаджия от Ендикот Стрийт“. Е, не си такъв.

- Някой ден, ако ти се роди син, може и да ме разбереш.

- Нима? И какво ще разбера?

Мазо сви рамене, сякаш ако изречеше мисълта си на глас, щеше да я омърси.

- Как е синът ми? - попита той.

- Вече би трябвало да е мъртъв.

Мазо си представи как Дигър лежи проснат по очи на пода в съседната стая с куршум в тила и стичаща се по килима кръв. Изненада се от дълбоката мъка, която внезапно го заля. Толко­ва черна, толкова черна, безнадеждна и ужасяваща.

- Винаги съм искал да си ми син - каза той на Джо с пресип­нал глас и сведе поглед към чашата си.

- Интересно - отвърна Джо, - аз пък никога не съм искал да си ми баща.

Куршумът се вряза в гърлото на Мазо. Последното, което той видя, бе капка кръв да цопва в чашата с мастика.

И тогава го обгърна мрак.

Мазо падна на колене, изпусна чашата и удари глава в ма­сичката. Лежеше на дясната си буза с празен поглед, взрян в стената отляво. Джо стана и погледна заглушителя, който бе взел от железарията за три кинта днес следобед. Носеха се слу­хове, че Конгресът ще вдигне цената на 200 долара, а след това изцяло да ги забрани със закон.

Жалко.

За всеки случай Джо пусна още един куршум в главата на Мазо.

В коридора бяха обезоръжили стрелците на Пескаторе без съпротива, както Джо предполагаше, че ще стане. Мъжете не искаха да се бият за човек, който дотолкова не ценеше живота им, че да сложи идиот като Дигър за техен шеф. Джо излезе от апартамента на Мазо, затвори вратата след себе си и огледа стоящите наоколо мъже, без да е сигурен какво да прави. Дион излезе от стаята на Дигър и за миг всички в коридора застанаха неподвижно - тринайсет мъже и няколко автомата.