Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Изпратиха няколко души с асансьора до десетия етаж и още няколко по стълбите, в случай, че Мазо бе скроил някакъв не­вероятен план за засада. Хората му се върнаха и докладваха, че десетият етаж е чист, но че са намерили телата на Сал и Левака положени в леглата в стая 1009 и 1010.

- Свалете ги - каза има Джо.

- Да, сър.

- И пратете някого да донесе Кармине от котелното.

Дион запали цигара.

- Не мога да повярвам, че застрелях Кармине в лицето.

- Не го застреля ти, а го уби рикоширал куршум.

- Подробности - отбеляза Дион.

Джо също запали цигара и остави Поцета, някогашен сани­тар в Панама, да прегледа ръката му.

Поцета каза:

- Раната трябва да се прегледа, шефе. И да ти намерим ле­карства.

- Имаме лекарства - рече Дион.

- Трябват ни конкретни лекарства - отвърна Поцета.

Излез отзад, намери каквото ми трябва или доведи лекар.

- Да, сър - отвърна Поцета.

Позвъниха на шестима от полицаите в управлението в Там- па, на които плащаха, и те дойдоха. Единият докара линейка и Джо се сбогува със Сал, Левака и Кармине Пароне, който само преди час и половина бе измъкнал Джо от коритото с цимента. Най-много обаче му бе мъчно за Сал; чак сега си даде сметка колко се бе привързал към него през петте години откакто се познаваха. Бе го канил на вечеря в дома си безброй пъти, поня­кога вечер му носеше сандвичи в колата. Бе му поверил живота си и живота на Грасиела.

Дион постави ръка на гърба му.

- За него ми е най-тежко.

- Отнесохме се зле с него.

- Моля?

- Тази сутрин в кабинета ми. Отнесохме се зле с него, Ди.

Да - Дион кимна няколко пъти и се прекръсти. - Защо го направихме?

- Вече дори не помня.

- Трябва да е имало причина.

- Ще ми се в смъртта му да бе имало някакъв смисъл - каза Джо и отстъпи назад, за да могат хората му да натоварят мъртви­те в линейката.

- Има смисъл - рече Дион. - Означава, че трябва да си раз­чистим сметките с тъпаците, които го убиха.

Лекарят чакаше на рецепцията, когато се върнаха от товарната платформа, и почисти и заши раната на Джо, докато той слушаше докладите на полицаите, които бе повикал.

- Мъжете, които днес бяха с него, на постоянна заплата ли са?

- Не, мистър Кофлин.

- Знаели ли са, че гонят моите хора по улиците?

Сержант Бик заби поглед в пода.

- Предполагам.

- Аз също - рече Джо.

- Не можем да убием полицаи - намеси се Дион.

Джо попита, без да сваля поглед от лицето на Бик.

- Защо?

- Не се приема добре - отвърна Дион.

Джо се обърна към Бик:

- Знаеш ли дали в момента с Пескаторе има ченгета?

- Всички, които участваха в стрелбата днес, сър, в момента пишат доклади. Кметът никак не е доволен. В търговската ка­мара са побеснели.

- Кметът не бил доволен? Шибаната търговска камара? - Джо плесна фуражката на Бик и я събори от главата му. - Аз не съм доволен! Майната им на останалите! Аз не съм доволен!

В помещението се възцари странна тишина и никой не знае­ше накъде да погледне. Никой, дори Дион, досега не бе чувал Джо да повишава тон.

Когато Джо отново заговори на Бик, гласът му бе възвърнал нормалния си тон.

- Пескаторе не лети със самолет. Не обича да пътува и по вода. Това означава, че остават само два начина да напусне гра­да. Или пътува с кола в конвой на север по Четирийсет и първа улица, или е във влак. Е, сержант Бик? Взимай си шибаната фуражка и върви да го намериш!

НЯКОЛКО МИНУТИ СЛЕД ТОВА Джо се обади на Грасиела от кабинета на управителя.

- Как си?

- Детето ти е истински звяр - отвърна тя.

- Моето дете, а?

- Рита ли, рита. Непрекъснато.

- Погледни от положителната страна. Остават само четири месеца.

- Много смешно - сряза го тя. - Следващия път искаш ли ти да забременееш? Искам да усетиш как стомахът ти се е качил чак до трахеята. И да пикаеш повече пъти, отколкото мигаш.

- Ще опитаме - Джо загаси цигарата си и запали нова.

- Чух, че днес на Осмо Авеню е имало престрелка - каза Грасиела, а гласът и започна да затихва и да става все по-се­риозен.

- Да.

- Приключи ли?

- Не - отвърна Джо.

- Във война ли сте?

- Да, във война сме.

- Кога ще приключи?

- Не знам.

- Но все някога ще свърши, нали?

- Не знам.

Мълчаха известно време. Джо я чу как пуши в другия край на линията и тя на свой ред чуваше как той пуши. Той погледна часовника на баща си и видя, че вече изостава с цели трийсет минути, макар да го бе сверил на лодката.

- Не разбираш - каза накрая Грасиела.

- Какво?

- Че си във война от деня, в който се запознахме. И защо?