Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Палубата пращеше - навсякъде хвърчаха парчета дърво, ме­тал и искри. Мъжете залягаха, клякаха и се свиваха на топки. Крещяха и стискаха отчаяно оръжията си. Двама паднаха от лодката.

Самолетът на Фаруко Диас се заиздига към облаците и стрел­ците се окопитиха. Станаха на крака и започнаха отново да стре­лят. Колкото по-високо се изкачваше самолетът, толкова по- вертикално насочваха те дулата.

И някои от куршумите заваляха обратно.

Един удари Албърт в рамото. Друг от мъжете се хвана за тила и падна на палубата.

Моторниците вече бяха достатъчно близо, че да стрелят и по тях. Но всички стрелци на Албърт стояха с гръб и стреляха по самолета. Хората на Джо не стреляха много точно - стояха прави в лодки, които се движеха с бясна скорост, - но не бе и нужно. Успяваха да ударят противниците в бедрата, коленете и корема и една трета от мъжете на влекача паднаха на палубата със звуци, каквито хората издаваха, когато ги прострелят в бе­дрото, коляното или корема.

Самолетът се върна за второ прелитане. От лодките мъжете стреляха, а Дион въртеше автомата така, сякаш бе пожарни­карски маркуч, а той - началник на пожарната. Албърт се из­прави и насочи пистолета си към Джо, но Джо го изгуби от поглед заради торнадото от прах, парчета дърво и мъже, които не успяваха да се спасят от куршумите.

Джо бе ударен в ръката от парче куршум и веднъж в главата от дървена отломка с размерите на капачка за бутилка. То откъсна част от лявата му вежда и отнесе върха на лявото му ухо по пътя си към водата. В основата на коритото се приземи колт 45-калибър и Джо го взе и извади магазина в ръка, за да се увери, че вътре има поне шест куршума, след което го върна обратно.

Докато Кармине Пароне стигне до него, кръвта, шуртяща от лявата страна на лицето му, изглеждаше много по-зле отколко­то в действителност. Кармине даде на Джо кърпа и двамата с едно от новите момчета, Питър Уолъс, се заеха да разбиват цимента с брадви. Джо си бе мислил, че сместа се е втвърдила окончателно, но се оказа, че е сгрешил и след петнайсетина замахвания с брадвите и една лопата, която Кармине бе намерил на влекача, го измъкнаха.

Фаруко Диас кацна във водата и изключи двигателя. Само­летът се плъзна към тях. Дион се качи на влекача, а хората им започнаха да убиват ранените.

- Как си? - попита го Дион.

Рикардо Кормарто тръгна след един младеж, който се влачеше с мъка към кърмата - краката му бяха премазани, но останалата част от тялото му изглеждаше готова за весела вечер в града с бежовия костюм, кремавата риза и червената вратовръзка, пре­метната през рамо - сякаш се готвеше да яде супа от омари. Кор- марто го простреля в гръбнака и младежът въздъхна разярено, поради което Кормарто го гръмна и в главата.

Джо огледа телата, натрупвани на палубата, и каза на Уолъс:

- Ако е жив, ми го доведете.

- Да, сър - отвърна Уолъс.

Джо се опита да размърда глезените си, но го заболяха твърде много. Подпря се на стълбата под кабината и каза на Дион:

- Какво ме пита?

- Как си?

- О, все така.

Един мъж до планшира молеше да пощадят живота му на ита­лиански, но Кармине Пароне го застреля в гърдите и го изрита през борда.

Фасани преобърна Джино Валоко по гръб. Джино вдигна ръце пред окървавеното си лице. Джо си спомни разговора за ба­щинството и че никога не можеш да избереш подходящия мо­мент да имаш дете.

Джино замоли, както всички останали:

- Чакай, чакай...

Но Фасани го застреля в сърцето и го изхвърли в залива.

Джо извърна очи и срещна погледа на Дион, който го гледа­ше съсредоточено и предпазливо.

- Тя щяха да избият всички ни до крак. Щяха да ни преслед­ват и изловят. Знаеш това много добре.

Джо примигна в съгласие.

- И защо?

Джо не отговори.

- Не, Джо. Защо?

Джо пак не отговори.

- От алчност. Не от разумна алчност, нито от смислена алч­ност. А от безконечна алчност. Защото на тях никога не им сти­га - Дион наведе посинялото си от ярост лице толкова близо до Джо, че носовете им се опряха. - Никога не им е достатъчно, мамка му!

Дион се отдръпна назад и Джо се взира дълго в приятеля си, докато някой не извика, че всички са мъртви.

- На никой от нас не му е достатъчно - каза той. - На теб, на мен, на Пескаторе. Твърде сладка е.

- Кое?

- Нощта. Твърде сладка е. Ако живееш денем, играеш по тех­ните правила. Тъй че ние живеем през нощта и играем по на­шите. Но, Ди, ние всъщност нямаме правила.

Дион се замисли.

- Да, нямаме много правила.

- Започвам да се уморявам.