Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Албърт се облегна напред и заби пръст в гърдите на Джо.

- Ще си на дъното на Мексиканския залив. И светът ще е свършил за теб. По дяволите, ако две рибки се пъхнат в носа ти или загризат ушите ти, няма да имаш нищо против. Защото ще си при Бог. Или при дявола. Или никъде. Но мястото, на което няма да бъдеш, Джо, е тук - той вдигна ръце към облаците. - Затова хвърли един последен поглед. Поеми си дълбоко дъх. Вдишай всичкия кислород, който можеш.

Прибра отново часовника в жилетката си, приведе се напред, хвана лицето на Джо и го целуна по главата.

- Защото сега ще умреш.

Циментът се бе втвърдил и притискаше пръстите, петите, гле­зените му. Притискаше ги толкова силно, че Джо подозираше, че някои от костите в стъпалата му са счупени. А може би всички до една.

Той се взря в очите на Албърт и хвърли бърз поглед към вътрешния му джоб.

- Вдигнете го.

- Не, погледни в джоба ми - опита се да каже Джо.

- Ммм! Ммм! Ммм! - изимитира го Албърт с облещени очи. - Кофлин, покажи малко класа. Не умолявай.

Срязаха въжето около гърдите на Джо. Джино Валоко се при­ближи с трион, коленичи и отряза предните крака на стола.

- Албърт - каза Джо през тиксото. - Виж в джоба. В този джоб. Този!

Всеки път, когато изричаше думата „този“, той извръщаше глава и очи към джоба.

Албърт се разсмя и продължи да го имитира, при което ня­колко от хората му се присъединиха, а Фаусто Скарфоне стиг­на дотам, че да заприлича на маймуна. Той издаваше нечлено­разделни звуци и се почесваше под мишниците, като кимаше с глава наляво.

Левият крак на стола се отдели от седалката и Джино се зае с десния.

- Тези белезници са добри, свалете ги - нареди Албърт на Иларио Нобил. - Няма къде да избяга.

Джо видя, че е привлякъл вниманието му. Албърт искаше да погледне в джоба на Джо, но трябваше да измисли как да го направи, без да изглежда, че се поддава на молбите на жерт­вата си.

Иларио свали белезниците и ги хвърли в краката на Албърт, защото очевидно Албърт още не бе спечелил достатъчно ува­жение, за да заслужи да му ги подаде.

Десният крак на стола се отдели от седалката и те я измъкна­ха изпод Джо, който застана прав в коритото с цимент.

Албърт каза:

- Имаш право на едно движение с ръка. Или ще си отлепиш тиксото от устата или ще ми покажеш с какво се опитваш да откупиш жалкия си живот. Едното или другото.

Джо не се поколеба. Бръкна в джоба си, извади снимката и я хвърли в краката на Албърт.

Албърт я вдигна от палубата и в същия миг над рамото му, отвъд Егмонт Кий, се появи петънце. Албърт гледаше снимка­та с повдигнати вежди и онази тъничка, самодоволна усмивка, но като че ли не забеляза нищо особено. Очите му отново се стрелнаха към левия й край и постепенно погледът му се плъзна бавно надясно, а главата му застина.

Петънцето прерасна в голям триъгълник, който се движеше бързо по сивата стъклена водна повърхност - много по-бързо от влекача, който, макар и бърз, не можеше да развие подобна скорост.

Албърт погледна към Джо. Погледът бе остър и разярен. Ра­зярен не защото Джо бе разкрил тайната му, а защото и самият Албърт не бе имал никаква представа.

През цялото това време и той си бе мислил, че е мъртва.

Боже, Албърт, искаше му се да каже, тя изигра и двама ни.

Дори с десетсантиметровата лента тиксо върху устата, Джо знаеше, че Албърт вижда усмивката му.

Тъмният триъгълник вече бе достатъчно близо, за да се види, че е лодка. Класическа моторница, пригодена за още няколко пътника или каси с бутилки на кърмата. Това намаляваше ско­ростта й с една трета, но въпреки това си оставаше по-бърза от който и да било друг плавателен съд. Няколко от мъжете на палубата сочеха с пръсти и се побутваха с лакти.

Албърт дръпна рязко тиксото от устата на Джо.

Бръмченето на лодката достигна до тях. Бръмчене като от кошер оси в далечината.

Албърт вдигна снимката пред очите на Джо.

- Тя е мъртва.

- Да ти изглежда мъртва?

- Къде е? - попита Албърт достатъчно хрипливо, че няколко от хората му да погледнат към него.

- На шибаната снимка, Албърт.

- Кажи ми, къде е направена.

- О, да, и съм сигурен, че нищо няма да ми се случи.

Албърт заби юмруци в ушите на Джо и небето се завъртя над него.

Джино Алоко извика нещо на италиански и посочи към щирборда.

Бе се появила втора лодка, също видоизменена моторница, с четирима мъже на борда, която бе изникнала от един от приста­нищните канали на около сто и петдесет метра от тях.

- Къде е тя?

В ушите на Джо звънтеше симфония за цимбали. Той завъртя глава няколко пъти.