Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Не съм готов.

Чуваше собственото си дишане, докато го водеха към про­зорците с изглед към Осмо Авеню, улиците на Ибор и залива отвъд тях, и чу стрелбата, преди да стигне до тях. От тази висо­чина мъжете на улицата изглеждаха пет сантиметра високи, докато стреляха с автомати, пистолети и картечници. Носеха шапки, шлифери и костюми. Някои бяха облечени с полицей­ски униформи.

Полицията работеше с хората на Пескаторе. Някои от мъже­те на Джо лежаха по улиците или проснати от вратите на коли, а други продължаваха да стрелят, но си личеше, че отстъпват. Едуардо Арназ получи куршум в гърдите и се свлече по витри­ната на магазин за дрехи. Ноел Кенууд бе застрелян в гърба и той падна на улицата и впи нокти в асфалта. Останалите мъже Джо не успя да разпознае от мястото си, тъй като битката се пренасяше на запад, първо с една пресечка, след това с две. Един от хората му се блъсна с плимута си в улична лампа на ъгъла с Шестнайсета улица. Преди да излезе, полицаите и ня­колко от бандитите на Пескаторе обкръжиха колата и изпраз­ниха пълнителите на автоматите си в нея. Плимутът бе собст­веност на Джузепе Еспозито, но Джо не виждаше дали той бе зад волана.

Бягайте, момчета. Просто бягайте.

Сякаш го бяха чули, хората му спряха да стрелят и се разбя­гаха.

Мазо постави ръка на врата на Джо.

- Всичко приключи, синко.

Джо си замълча.

- Иска ми се да не бе станало така.

- Нима?

Коли на Пескаторе и полицейски автомобили препускаха по Осмо Авеню и Джо видя няколко от тях да се насочват по Се­демнайсета улица, а после да хващат на изток по Девето и Ше­сто Авеню, за да пресрещнат хората му.

Но неговите момчета изчезнаха.

В един миг мъжка фигура тичаше по улицата, в следващия миг я нямаше. Колите на Пескаторе се срещаха по ъглите с от­чаяно насочени оръжия и се връщаха в преследването.

Застреляха някого на верандата на къща на Шестнайсета ули­ца, но това като че ли бе единственият човек на Кофлин и Суарес, когото успяха да намерят за момента.

Един по един хората му се бяха измъкнали. Изчезнаха яко дим. Един по един просто се изпариха. Полицаите и хората на Пескаторе обикаляха по улиците, сочеха се с пръсти, крещя­ха си.

Мазо се обърна към Албърт:

- Къде, по дяволите, изчезнаха всички?

Албърт вдигна ръце и поклати глава.

- Джоузеф, кажи ми! - нареди му Мазо.

- Не ме наричай Джоузеф.

Мазо го зашлеви.

- Къде отидоха?

- Изчезнаха - Джо се вгледа в облещените очи на Мазо. - Яко дим!

- Нима?

- Да - отвърна Джо.

И сега вече Мазо повиши тон. Направо се развика. И звукът бе страховит.

- Къде отидоха, мамка му?

- По дяволите - щракна с пръсти Албърт. - В тунелите са. Слезли са в тунелите.

Мазо се обърна към него.

- Какви тунели?

- Онези под шибания квартал. През тях прекарват алкохола.

- Значи ще изпратим хора в тунелите - предложи Дигър.

- Никой не знае точното им разположение - Албърт посочи с палец към Джо. - Този задник е гений. Нали, Джо?

Джо кимна първо на Албърт, после на Мазо.

- Това е нашият град.

- Е, вече не е ваш - отвърна Албърт и удари с дръжката на автомата тила на Джо.

ДЖО СЕ СЪБУДИ сред непрогледна тъмнина.

Не виждаше нищо, не можеше да говори. Първо се уплаши, че са стигнали дотам да зашият устните му, но след минута за­почна да подозира, че онова, което притискаше основата на носа му, може да е тиксо. Постепенно лепкавото усещане около уст­ните му, сякаш кожата бе оплескана с дъвка, започна да му из­глежда логично.

Очите му обаче не бяха вързани. Непрогледният първоначално мрак започна да се разсейва и Джо постепенно различи очер­тания от другата страна на плътен покров от вълна или въже.

Качулка е, подсказа му нещо. Сложили са ти качулка.

Ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба. Със сигур­ност не бяха вързани с въже; притискаше ги метал. Краката му обаче бяха вързани, не кой знае колко стегнато, съдейки по това докъде можеше да ги мръдне - почти три сантиметра преди въжето да окаже съпротива.

Лежеше на дясната си страна с лице, притиснато в топло дърво. Усещаше мириса на отлива. Надушваше риби и рибеш­ка кръв. Осъзна, че от известно време чува бръмчене... от мо­тор. Бе се возил на достатъчно лодки, за да разпознае какво задвижва този мотор. И тогава и останалите усещания се сляха в логична картина - плисъка на вълните по корпуса, люшкане­то на дъските, върху които лежеше. Не бе напълно сигурен, но не чу други мотори, колкото и съсредоточено да се опитваше да изолира отделните звуци наоколо. Чу мъжки гласове и стъпки, крачещи напред-назад по палубата, а след известно време раз­личи рязкото вдишване и бавното издишване на човек, пушещ цигара наблизо. Но не чу други мотори, а лодката не се движе­ше много бързо. Поне усещането не бе такова. Не му се стру­ваше да бягат нанякъде. Което логично водеше до извода, че никой не ги гони.