Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Някой да викне Албърт. Той се събуди.

Вдигнаха го - една ръка се впи през качулката в косата му, а две други го вдигнаха под мишниците. Влачиха го по палубата и го пуснаха на някакъв стол - Джо усети твърдата дървена седалка и летвите на облегалката. По китките му се плъзнаха длани и откопчаха белезниците. Металните гривни едва се от­вориха с щракване и отново бяха закопчани около облегалката на стола. Привързаха лактите и тялото му така, че едва да може да диша. После някой - може би същият, може би някой друг - овърза и краката му здраво за краката на стола, тъй че бе из­ключено да ги помръдне.

Наклониха стола назад и Джо извика през тиксото; крясъкът отекна в ушите му, защото се канеха да го бутнат през борда. Дори с качулката на глава, той стисна очи и чу дъха си да изли­за през ноздрите отчаян и хриплив. Ако дъхът можеше да про­си, то щеше да го прави точно с този звук.

Столът спря, когато се удари в стена. Джо застина, седнал под ъгъл от около четирийсет и пет градуса. Прецени, че ходи­лата му и предните крака на стола са на около половин метър над палубата.

Някой му свали обувките. После чорапите. Накрая и качул­ката.

Джо примигна на ослепителната светлина. При това не как­вато и да било светлина, а светлината над Флорида - неописуе­мо силна, макар и разсеяна от скупчващи се сиви облаци.

Слънцето не се виждаше, но светлината успяваше някак си да се отрази от сякаш покритото с никел небе, живееше сред си­вото, живееше в облаците, в морето - недостатъчно силна, за да я посочи конкретно, но достатъчна, за да се усети въздейст­вието й.

Когато зрението му се проясни, първото, което видя, бе ча­совника на баща си. Люшкаше се пред очите му. Тогава иззад часовника изплува лицето на Албърт, който демонстративно пусна часовника в джоба на евтината си жилетка.

- Този ще ми дойде добре след евтиния „Елгин“ - каза Албърт, наведе се напред и опря ръце на коленете си.

Той се усмихна лекичко на Джо. Зад него двама мъже влаче­ха нещо тежко по палубата към тях. Нещо от черен метал. Със сребристи дръжки. Мъжете се приближиха. Албърт отстъпи назад с тържествен поклон и те пуснаха предмета точно под краката на Джо.

Беше корито. От онези, които бе виждал по летни коктейли. Домакините внасяха тези сандъци, пълни с лед и бутилки бяло вино и хубава бира. В това корито обаче нямаше лед. Нито вино. Нито хубава бира.

Само цимент.

Джо напъна въжетата, но все едно подпираше падаща върху себе си тухлена къща.

Албърт пристъпи напред, бутна напред облегалката на стола и краката на Джо потънаха в цимента.

Албърт го наблюдаваше как се съпротивлява - или поне се опитва - с дистанцираното любопитство на учен. Единствено­то, което Джо можеше на практика да движи, бе главата си. Краката му бяха здраво завързани - глезените към коленете - и нямаше никаква възможност да ги помръдне. Съдейки по кон- систенцията на цимента, явно го бяха забъркали преди извест­но време. Не беше рядък. Краката му потънаха сякаш в проце­пите на гъба.

Албърт седна на палубата пред него и се взря в очите му, докато циментът се стягаше. Усещането за мекота отстъпи място на усещане за втвърдяване под ходилата му, което се плъзна нагоре и по глезените.

- Отнема известно време, докато се втвърди - каза Албърт. - Повече отколкото си мислиш.

Джо се окопити, когато видя малък граничен остров от лява­та си страна, който много приличаше на Егмонт Кий. С изклю­чение на него, докъдето му стигнеше погледът, се виждаха само вода и небе.

Иларио Нобил донесе на Албърт сгъваем платнен стол, без да смее да погледне Джо в очите. Албърт стана и намести стола така, че морската повърхност да не блести в очите му. Наведе се напред и плесна с длани върху коленете си. Намираха се на влекач. Джо и стола му бяха опрени в задната стена на кабина­та с лице към кърмата. Страхотен избор на плавателен съд, тряб­ваше да признае Джо; влекачите бяха неугледни, но бързи и невероятно маневрени.

Албърт повъртя часовника на Томас Кофлин и като момче, играещо си с йо-йо, го пусна на верижката и го дръпна рязко в дланта си.

- Изостава, обърнал ли си внимание?

Дори да бе успял да проговори, Джо се съмняваше, че щеше да отвърне на въпроса.

- Голям, скъп часовник, а дори не показва точния час - Албърт сви рамене. - И най-скъпите неща на света стигат края си, не си ли съгласен, Джо?

После погледна към сивото небе и към сивото море.

- Не сме в това състезание, за да завършим втори. Всички знаем какъв е залогът. Ако сгафиш, умираш. Ако се довериш на неподходящия човек? Заложиш на грешния кон? - той щрак­на с пръсти. - Пада мрак. Ако имаш жена? Деца? Жалко. Пла­нирал си пътуване до добрата стара Англия следващото лято? Планът току-що се промени. Мислил си си, че утре още ще ди­шаш? Ще ядеш, ще си вземеш вана? Няма.