Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Албърт вдигна автомата на рамо, приближи се към Джо и огледа костюма му от три части.

- От „Андерсън и Шепърд“ ли е? - попита той.

- От „X. Хънтсман“ - отвърна Джо.

Албърт кимна и обърна лявата страна на сакото си, за да се полюбува Джо на етикета - конфекция.

- Положението ми малко се е променило от последния път, когато бях тук.

Джо мълчеше. Нямаше какво да каже.

- Върнах се в Бостън. За малко да стигна до просия, знаеш ли? Продавах шибани моливи, Джо. Но един ден срещнах слу­чайно Бепе Нунаро в една кръчмичка в мазе в Северен Бостън. С Бепе някога бяхме приятели. Отдавна беше, преди цялата поредица от злощастни недоразумения с мистър Пескаторе. И се заприказвахме. Името ти не изникна веднага в разговора, но името на Дион бе споменато. Виждаш ли, Бепе знаеше куп ин­тересни неща за Дион и слабоумния му брат Паоло. Ти знаеше ли за това?

Джо кимна.

- Е, вероятно тогава виждаш накъде бия. Бепе рече, че по­знавал Паоло от малък и му било трудно да повярва, че би могъл да действа като двоен агент, да не говорим пък между собстве­ния си брат и сина на полицейски капитан във връзка с банков обир - Албърт преметна ръка през врата на Джо. - При което аз отвърнах: „Паоло не е изпортил никого, беше Дион. Знам го, защото изпорти и мен“.

Албърт отиде до прозореца, гледащ към изоставения склад за пиана на Хорас Портър. Джо нямаше друг избор, освен да го последва.

- Тогава на Бепе му хрумна, че няма да е зле да поговоря с мистър Пескаторе - двамата спряха пред прозореца. - И стига­ме до сегашната ни среща. Вдигни ръце.

Джо се подчини, а Албърт го претърси, докато Мазо и Дигър се приближиха към тях. Албърт извади пистолета от колана на Джо, револвера от десния му глезен и автоматичния нож от ля­вата му обувка.

- Имаш ли други? - попита Албърт.

- Тези обикновено са достатъчни - отвърна Джо.

- Шегобиец докрай - Албърт прегърна Джо през рамо.

Мазо се обади:

- Онова, което вероятно трябва да проумееш за мистър Уайт, Джо...

- Какво е то, Мазо?

- ... е, че той познава Тампа - Мазо повдигна гъстите си вежди.

- Което прави теб много „по-ненужен“ - намеси се Дигър. - Шибан тъпак.

- Не ругай - смъмри го Мазо. - Нужно ли е?

Всички отново се обърнаха към прозореца като деца, които чакат завесата в кукления театър да се вдигне.

Албърт вдигна автомата пред лицата им.

- Чудесно оръжие. Разбрах, че познаваш собственика му.

- Да - Джо долови тъга в собствения си глас. - Познавам го.

Стояха с лица към прозореца около минута преди Джо да чуе писъка и да види сянката, която падна рязко на фона на жълта­та тухлена стена отсреща. Лицето на Сал прелетя покрай про­зореца, ръцете му махаха паникьосано. И тогава тялото му за­стина. Главата му се опна нагоре и краката му литнаха с кон­вулсии към брадичката, когато примката се стегна около врата му. Тялото се удари два пъти в сградата и остана да се върти бавно на въжето. Идеята е била, предположи Джо, Сал да увис­не на въжето пред очите му, но някой не бе изчислил правилно дължината на въжето или пък тежестта на мъжа. Тъй че сега виждаха само темето му, докато тялото висеше между десетия и деветия етаж.

Въжето на Левака обаче го бяха отрязали точно. Той изник­на без писъци, с ръце, вкопчени в примката. Изглеждаше при­мирен, като човек, на когото тъкмо бяха казали тайна, която не е искал да знае, но е очаквал, че ще научи. Тъй като с ръце бе облекчил тежестта върху въжето, вратът му не се счупи. Из­никна пред очите им като създание, призовано от магьосник. Подскочи няколко пъти нагоре-надолу и се залюля. Ритна про­зореца. Движенията му не бяха отчаяни, дори не бяха паникьосани. Изглеждаха странно прецизни и атлетични, а изражение­то на лицето му не се промени и за миг, дори когато видя, че го наблюдават. Той продължи да дърпа въжето, дори когато краи­щата му се врязаха в хрущяла на трахеята му и езикът му се показа над долната устна.

Джо гледаше как животът го напуска първо постепенно, на­края изведнъж. Светлината отлетя от Левака като колеблива птичка. Но когато успя да се откъсне, се стрелна бързо във ви­сините. Единствената утеха, която Джо намери в гледката, бяха очите на Левака - в самия край те се затвориха с потреперване.

Джо гледаше спящото лице на Левака и темето на Сал и се помоли да му простят.

С вас двамата ще се видим скоро. Скоро ще видя баща си. Ще видя Паоло Бартоло. Ще видя майка си.

Но тогава започнаха съмненията:

Не съм достатъчно смел за това. Не съм.

Но после:

Моля те, Боже, моля те. Не искам да потъвам в мрака. Ще направя всичко. Моля те, смили се над мен. Не мога да умра днес. Не ми е писано да умирам днес. Скоро ще ставам баща. Грасиела ще стане майка. Ще бъдем добри родители. Ще отгле­даме добро дете.