Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Когато пристигнах тук, Мазо, сделките в района докарваха по един милион годишно.

- Знам.

- След като аз поех ръководството, започнахме да изкарваме почти по единайсет милиона.

- Най-вече заради рома обаче. А тези времена свършват. За­немарил си момичетата и наркотиците.

- Глупости - отвърна Джо.

- Моля?

- Концентрирах се върху рома, защото той е най-доходоносен. Но продажбите на наркотици са се увеличили с шейсет и пет процента. А що се отнася до момичетата - направихме че­тири нови публични дома, откакто съм тук.

- Но можеше да откриеш повече. А и курвите твърдят, че рядко ги бият.

Джо неволно се взря в лицето на Лорета, погледна към Мазо, после пак сведе очи. Бе негов ред да въздъхне дълбоко.

- Мазо, аз...

- Мистър Пескаторе - поправи го Мазо.

Джо не отвърна.

- Джоузеф, приятелят ни Чарли иска да направи някои про­мени в управлението на бизнеса.

„Приятелят ни Чарли“ беше Лъки Лучано от Ню Йорк. На практика крал, император до живот.

- Какви промени?

- Като се има предвид, че дясната ръка на Лъки е евреин, промените са малко иронични, дори несправедливи. Нямам на­мерение да те лъжа.

Джо се усмихна кисело и изчака старецът да продължи.

- Чарли иска италианци и само италианци на важните пос­тове.

Мазо не се шегуваше - това бе върхът на иронията. Всички знаеха, че независимо колко умен е Лъки - а той бе ужасно умен, - с него щеше да е свършено без Майер Лански. Лански, евреин от Долен Ийст Сайд, имаше най-голяма заслуга за превръщането на един куп малки местни магазинчета в корпо­рация.

Работата обаче бе там, че Джо нямаше желание да се издига до високи постове. Бе доволен с малкия си местен бизнес.

И го каза на Мазо.

- Твърде скромен си - отвърна старецът.

- Не е вярно. Аз управлявам Ибор. И рома, но както отбеля­за, с контрабандата на ром е свършено.

- Управляваш много повече от Ибор и Тампа, Джоузеф. Всич­ки го знаят. Управляваш Мексиканския залив оттук до Билокси. Контролираш маршрутите оттук до Джаксънвил и полови­ната от маршрутите на север. Прегледах отчетите. Направил си ни основни играчи тук на юг.

Вместо да попита „И така ли ми се отблагодаряваш?“, Джо рече:

- Щом не мога да ръководя, защото Чарли казва „Забранено за ирландци“, какво мога да правя?

- Каквото ти кажа.

Това го каза Дигър, който бе изял и втория портокал и избърса лепкавите си длани в страничните облегалки на фотьойла.

Мазо хвърли на Джо поглед, който гласеше „Не му обръщай внимание“, и рече:

- Consigliere [10] Consigliere (итал.) - съветник. - Б. пр. . Ще останеш тук с Дигър, ще му покажеш тънко­стите, ще го запознаеш с хората из града, може дори да го на­учиш на голф или риболов.

Дигър прикова Джо с мъничките си очички.

- Знам как да се бръсна и да си връзвам обувките.

На Джо му идеше да каже: „Но ти трябва доста време, докато се сетиш как става, нали?“.

Мазо потупа Джо по коляното.

- Ще трябва малко да подкастриш нещата във финансово от­ношение. Но не се тревожи, тази година ще пратим здравеняци на пристанището и ще го завземем, след което ще има много работа, обещавам.

Джо кимна:

- За какво подкастряне говорим?

- Дигър взима твоя дял. Ти ще събереш екип и ще задържиш за себе си каквото изкараш, след като си платиш процента.

Джо погледна към прозорците с изглед към уличката. После извърна очи към онези, които гледаха към залива. Преброи бавно до десет.

- Понижаваш в ме в шеф на отряд?

Мазо отново го потупа по коляното.

- Правим разместване, Джоузеф. По заповед на Чарли Лyчано.

- Чарли е казал: „Сменете Джо Кофлин в Тампа“?

- Чарли каза: „Само италианци на ръководните постове“.

Гласът на Мазо все още бе добронамерен, дори мил, но Джо долови как в него се прокрадва раздразнение.

Джо замълча за миг, за да овладее тона си, защото знаеше колко бързо Мазо може да захвърли маската на добър възрас­тен джентълмен и да разкрие дивия канибал зад нея.

- Мазо, мисля, че коронясването на Дигър е чудесна идея. Двамата заедно можем да превземем целия щат, пък и Куба. Имам връзките, за да го постигнем. Но делът ми трябва да ос­тане горе-долу същия. Ако стана само шеф на отряд, ще изкар­вам една десета от това, което изкарвам сега. А и от какво ще си заработвам заплатата - от сплашване на докери и собственици на тютюневи фабрики ли? Там няма реална власт.

- Може би точно това е целта - усмихна се Дигър за пръв път, с парченце портокал, заклещено между горните зъби. - Това не ти ли хрумна, умнико?