Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Джо се извърна от прозореца.

- Направи всичко възможно да гарантираш сигурността ми по време на срещата.

- Не мога да я гарантирам - отвърна Дион. - Това е про­блемът. Мазо ще те чака в сграда, в която е купил всяка стая. В момента сигурно обръщат хотела с главата надолу, за да не мога да вкарам войници, да скрия оръжия или каквото и да било. Отиваш на сляпо. А ние ще сме отвън, също толкова слепи. Ако решат никога повече да не излезеш от хотела? - Дион по­тупа по бюрото с показалец няколко пъти. - Тогава няма да излезеш.

Джо изгледа приятеля си замислено.

- Какво те прихваща?

- Имам предчувствие.

- Предчувствието не е факт - отвърна Джо. - А фактите го­ворят, че няма причина да ме убива. Никой не би спечелил от това.

- Доколкото ти е известно.

ХОТЕЛ „РОМЕРО“ представляваше десететажна тухлена сгра­да на ъгъла на Осмо Авеню и Седемнайсета улица. В него по принцип отсядаха гости, дошли по работа, които не бяха достатъчно важни за компаниите си, за да ги настанят в хотел „Тампа“. Всичко с хотела си беше наред - всяка стая имаше тоалетна и умивалник, а чаршафите се сменяха през два дни, предлагаше се румсървис сутрин и в петък и събота вечерта - но в никакъв случай не беше и палат.

Джо, Сал и Левака бяха посрещнати на входа от Адамо и Джино Валоко, братя от Калабрия. Джо познаваше Джино от Чарлстаун и двамата си поговориха, докато прекосяваха фо­айето.

- Къде живееш сега? - попита Джо.

- В Сейлъм - отвърна Джино. - Не е зле.

- Женен ли си?

Джино кимна.

- Намерих си една хубава италианка. Имаме вече две деца.

- Две? Не си губиш времето - рече Джо.

- Да, искам да имам голямо семейство. А ти?

Джо нямаше намерение да казва на проклет бияч, макар и приятен за компания, за детето, което чака.

- Още мисля по въпроса.

- Не чакай твърде дълго - каза Джино. - Трябва ти енергия, докато са малки.

Това бе едно от нещата в този бизнес, които Джо намираше едновременно за очарователно и абсурдно - петима мъже вървят към асансьора, четирима от тях носят картечници, всички до един с по няколко пистолета, а двама от тях си бъбрят за жени и деца.

При асансьора Джо продължаваше да подтиква Джино да раз­казва за децата си, докато се опитваше да надуши дали са му устроили засада. Щом влязоха в кабината, всички илюзии за възможно бягство приключиха.

Но те бяха само това - илюзии. В мига, в който влязоха през входа, се бяха отказали от свободата си. Бяха предали живота си в ръцете на Мазо, който, ако по някаква налудничава причи­на решеше, можеше най-спокойно да им го отнеме. Асансьорът представляваше просто малка кутийка в по-голяма кутия. Но нямаше как да оспори факта, че се намираха в кутия.

Може би Дион бе прав.

А може би Дион грешеше.

Имаше само един начин да разбере.

Оставиха братята Валоко и влязоха в асансьора. Портиер бе Иларио Нобил, мършав и пожълтял от хепатит, но истински вълшебник с оръжие в ръка. Разправяха, че можел да простре­ля бълха в задника по време на слънчево затъмнение и да изпи­ше името си на рамката на прозорец с автомат без дори да од- раска стъклото.

Докато се возеха към последния етаж, Джо си побъбри с Иларио със същата лекота като с Джино Валоко. В случая на Иларио номерът бе да подхванеш разговор за кучетата му. Той развъждаше гончета в дома си в Ревър и бе известен с кученца­та си с мек нрав и меки уши.

Но докато се возеха в асансьора, Джо отново се зачуди дали Дион правилно не е предусетил нещо. Братята Валоко и Ила­рио Нобил бяха известни стрелци. Не бяха мускулести, нито умни. Бяха убийци.

В коридора на десетия етаж обаче ги чакаше само Фаусто Скарфоне, друг майстор на оръжието, но той бе сам и силите в коридора бяха изравнени - двама от хората на Мазо срещу два­ма от хората на Джо.

Мазо лично отвори вратата на най-луксозния апартамент в хотела. Той прегърна Джо, сложи ръце върху бузите му и го целуна по челото. Прегърна го отново и го потупа силно по гърба.

- Как си, синко?

- Много добре, мистър Пескаторе. Благодаря.

- Фаусто, погрижи се, ако тези мъже искат нещо.

- Да им взема ли патлаците, мистър Пескаторе?

Мазо се намръщи.

- Не, разбира се. Разполагайте се, господа. Няма да се бавим - Мазо посочи към Фаусто. - Ако някой иска сандвич или напит­ка, обади се на румсървиса. Погрижи се за момчетата.

След това въведе Джо в апартамента и затвори вратата. Ед­ната част от прозорците гледаше към задна уличка и съседната жълта тухлена сграда - ателие на майстор на пиана, който бе фалирал още през 1929 г. От него бе останало само името „Хорас Р. Портър“, избеляващо върху тухлите, и няколко заковани с дъски прозореца. Останалите прозорци на апартамента обаче имаха изглед, който по никакъв начин да не напомня на гостите за Депресията. Те гледаха към Ибор и каналите, излизащи от залива Хилсбъро.