Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- А ти ме удари с тухла.

- За да спреш да ме млатиш.

- О! - Дион замълча за миг. - Исках да кажа нещо.

- Кога?

- Когато дойдох. А, да, трябва да поговорим за посещението на Мазо. Чу ли за Ърв Фигис?

- Да, разбрах за Лорета.

Дион поклати глава.

- Всички знаем за Лорета. Но снощи Ърв влязъл при онзи Артуро. Очевидно оттам Лорета взела последната си стъкле­ница дрога онази вечер.

- Така...

- Ами Ърв пребил Артуро почти до смърт.

- Не.

Дион кимна.

- Повтарял: „Покай се, покай се“ и го налагал с юмруци като парни чукове. Артуро може да изгуби едното си око.

- Мамка му. А Ърв?

Дион завъртя показалец до слепоочието си.

- Вкарали го за шейсет дни под наблюдение в лудницата в Темпъл Терас.

- Боже, какво сторихме на тези хора?

Лицето на Дион потъмня до алено. Той се обърна и посочи с пръст към Сал Урсо.

- Не си видял това, ясно?

- Кое? - попита Сал, а Дион зашлеви Джо през лицето.

Зашлеви го толкова силно, че Джо се удари в бюрото, отско­чи от него и когато се обърна, опря пистолета под брадичката на Дион.

Дион каза:

- Няма да те гледам как отново се срещаш със смъртта, за­щото се надяваш да умреш заради нещо, което изобщо не е свързано с теб. Искаш ли да ме застреляш? - той разпери ръце. - Дръпни шибания спусък.

- Мислиш, че няма да го направя ли?

- Не ми дреме. Защото няма да те гледам как се самоубиваш втори път. Ти си ми брат. Ясно ли ти е, скапан ирландецо? Ти си ми брат, повече от Сепи и Паоло, мир на праха им. Ти. А няма да изгубя още един брат, мамка му. Не мога.

Дион сграбчи Джо за китките, обви показалец около спусъка на пистолета му и заби дулото още по силно в гънките на врата си. После затвори очи и стисна зъби.

- Между другото - каза той, - кога заминаваш?

- Къде?

- За Куба?

- Кой каза, че ще ходя там?

Дион се намръщи.

- Току-що разбра, че мъртвото момиче, по което беше луд, е живо и здраво на около петстотин километра южно оттук. Нима просто ще си седиш на задника?

Джо свали пистолета и го прибра в кобура. Забеляза, че Сал е пребледнял като платно и потен като гореща хавлия.

- Заминавам веднага след срещата с Мазо. Знаеш какъв бъбривец е старецът.

- Точно това дойдох да обсъдим - Дион отвори тетрадка с мушамена подвързия, която носеше навсякъде със себе си, и запрелиства страниците. - Много неща ми намирисват в цялата тази работа.

- Например?

- Идва с половин влак хора. Много голям антураж.

- Стар е, медицинската сестра ходи навсякъде с него, може и доктор да води, а и винаги е заобиколен от четирима бодигарда.

Дион кимна.

- Води със себе си поне двайсет души. Но не двайсет меди­цински сестри. Резервирал е „Ромеро“ на Осмо Авеню. Запа­зил е целия шибан хотел. Защо?

- Мерки за сигурност.

- Но той винаги отсяда в хотел „Тампа Бей“. Резервира един етаж. Така сигурността му е подсигурена. Защо ще запазва цял хотел в центъра на Ибор?

- Мисля, че го гони все по-голяма параноя - отвърна Джо.

Зачуди се какво ли ще й каже, когато я види. „Помниш ли ме?

Дали не беше твърде лигаво?

- Шефе, чуй ме за малко. Мазо не се е качил на Крайбрежния експрес директно за насам. Тръгнал е първо с влака за Илйнойс. Спрял е в Детройт, Канзас Сити, Синсинати и Чикаго.

- Да. Там са партньорите му в бизнеса с уиски.

- Освен това там са всички мафиотски босове. Всички, чия­то дума тежи извън Ню Йорк и Провидънс. И познай къде е ходил преди две седмици.

Джо погледна през бюрото към приятеля си.

- В Ню Йорк и Провидънс.

- Да.

- Какво мислиш по въпроса?

- Не знам.

- Мислиш, че обикаля страната и търси разрешение да ни очисти?

- Може би.

Джо поклати глава.

- Няма логика, Ди. За пет години увеличихме печалбата на организацията четири пъти. Когато дойдохме тук, градът бе селяндурска дупка. Миналата година изкарахме... колко? Единай­сет милиона само от ром?

- Единайсет милиона и петстотин хиляди - уточни Дион. - И сме увеличили общата печалба повече от четири пъти.

- Тогава защо му е да съсипва добрия бизнес? И аз като теб не вярвам на бръщолевеното му, че съм му като син. Но той уважава числата. А нашите числа са изрядни.

Дион кимна.

- Съгласен съм, че няма логика да иска да ни очисти. Но тези знаци не ми харесват. Не ми харесва как стомахът ми се свива от тях.

- Това е заради снощната паеля.

Дион се усмихна немощно.

- Сигурно. От нея ще да е.

Джо стана, раздалечи две от летвичките на щорите и поглед­на към цеха. Дион се тревожеше, но за това му се плащаше. Значи си вършеше работата. В крайна сметка в този бизнес всеки правеше необходимото, за да изкара колкото се може по­вече пари. Съвсем просто. А Джо изкарваше пари. Пари с чу­вали пътуваха нагоре по крайбрежието заедно с бутилките ром и пълнеха трезора в имението на Мазо в Нахант. Всяка година Джо изкарваше повече от предишната. Мазо бе безскрупулен, а колкото повече здравето му се влошаваше, толкова по-непредсказуем ставаше. Но най-вече беше алчен. И Джо хранеше тази алчност. Поддържаше стомаха на Мазо сит и топъл. Нямаше логична причина Мазо да рискува да огладнее отново, само за да смени Джо. А и защо да го сменя? Джо не бе извършил ни­какви провинения. Не крадеше от печалбите. Не представлява­ше заплаха за властта на Мазо.