Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Да, но не мисля, че изнудването би помогнало при Мазо. А и утре пристига с влака.

- Толкова скоро?

- Доколкото разбрах.

- А, цял живот работя с хора като него. Ще се справим някак си - Естебан вдигна отново чаша. - За теб си струва.

- Благодаря - отвърна Джо и този път отпи.

Естебан отново се зае с рамката.

- Тогава се усмихни.

- Опитвам се.

- Значи се притесняваш за Грасиела.

- Да.

- Защо?

Бяха решили да не казват на никого, докато не започне да й личи. Тази сутрин, преди да тръгне за работа Грасиела му бе показала малката издатина, опънала роклята й, и заяви, че тай­ната ще се разбере днес по един или друг начин.

Затова с изненадващото усещане, че от раменете му пада ог­ромен товар, Джо каза на Естебан:

- Бременна е.

Очите на Естебан се насълзиха и той плесна с ръце, след което заобиколи бюрото и прегърна Джо. Потупа го няколко пъти по гърба, при това много по-силно, отколкото Джо бе пред­полагал, че е способен.

- Сега вече си мъж.

- О, това ли било необходимо?

- Невинаги, но в твоя случай... - Естебан го посочи с пръст, Джо замахна на шега да го удари и Естебан пристъпи към него и отново го прегърна. - Много се радвам за теб, приятелю.

- Благодаря.

- Тя сияе ли?

- Знаеш ли какво? Наистина сияе. Странно е, не мога да го опиша. Но да, от нея струи различна енергия.

Вдигнаха тост за бащинството, а зад капаците на прозорците петък вечер се спускаше над Ибор покрай тучната зелена гра­дина, трите лампи и каменните стени.

- Тук харесва ли ти?

- Моля? - попита Джо.

- Когато пристигна в Тампа, беше толкова блед, косата ти бе подстригана късо по онзи ужасен затворнически маниер и го­вореше невероятно бързо.

Джо се засмя и Естебан се присъедини.

- Липсва ли ти Бостън?

- Да - отвърна Джо, защото понякога градът ужасно му лип­сваше.

- Но сега домът ти е тук.

Джо кимна, макар и малко изненадан да осъзнае, че е вярно.

- Така ми се струва.

- Знам как се чувстваш. Не познавам останалата част на Там­па. Дори след всички тези години, Но познавам Ибор, както познавам Хавана, и не съм сигурен как щях да постъпя, ако трябваше да избирам между двете места.

- Мислиш, че Мачадо...

- С Мачадо е свършено. Може да отнеме известно време, но песента му е изпята. Комунистите си мислят, че могат да го сменят, но Америка никога няма да го допусне. С приятелите ми имаме чудесен кандидат за поста, много умерен човек, но не съм сигурен, че в момента всички са готови за умереност - Естебан направи физиономия. - Кара ги да мислят твърде мно­го. Докарва им главоболия. Хората обичат да взимат страна, а не някой да действа деликатно.

Естебан постави снимката върху стъклото и я затвори с кор­ковия правоъгълник, след което намаза с още лепило. Изтри излишъка с малка кърпа и отстъпи назад, за да огледа творени­ето си. Когато остана доволен, занесе празните им чаши на бара и наля по още едно питие.

- Чу ли за Лорета Фигис? - попита той и подаде чашата на Джо.

- Някой да не я е видял как ходи по водите на река Хилсбъро?

Естебан го погледна напрегнато.

- Самоубила се е.

Джо застина с чаша, наполовина поднесена към устата.

- Кога?

- Снощи.

- Как?

Естебан поклати глава няколко пъти и се върна зад бюрото.

- Естебан, как се е самоубила?

Естебан се взря през прозореца към градината.

- Трябва да приемем, че се е върнала към хероина.

- Добре.

- Иначе би било невъзможно.

- Естебан.

- Отрязала си е гениталиите, Джо. След което...

- Мамка му! - възкликна Джо. - Не, по дяволите!

- След което си е прерязала гърлото.

Джо се хвана за главата. Спомни си я в кафенето преди ме­сец, спомни си как, когато беше ученичка, се качваше по стълби­те на полицейското управление с плисирана пола, къси бели Чорапки и гуменки, с книги под мишница. И след това си я пред­стави, но два пъти по-ярко, как се е обезобразила във вана, пълна със собствената й кръв, и уста, застинала във вечен писък.

- Във ваната ли?

Естебан се намръщи озадачено.

- Какво във ваната?

- Там ли се е самоубила?

- Не - каза той. - Направила го е в леглото. В леглото на баща си.

Джо закри лице с ръце.

- Моля те, кажи ми, че не обвиняваш себе си - каза Естебан след известно мълчание.

Джо не отвърна.

- Джоузеф, погледни ме.

Джо свали ръце и въздъхна тежко.

- Момичето замина на запад и също като много други моми­чета се превърна в плячка. Не си виновен ти.

- Но мъже от нашия занаят са го направили - Джо остави чашата си в ъгъла на бюрото и закрачи напред-назад, докато се опитваше да намери подходящите думи. - Всяко звено в нашия бизнес се храни от други звена. Печалбите от алкохола плащат за момичета, момичетата плащат за наркотиците, необходими да закачат други момичета, които да се чукат с непознати за печалба. А какво става, когато тези момичета се опитат да от­кажат наркотиците и изведнъж вече не са така покорни? Пре­биват ги, Естебан, много добре го знаеш. Опитат ли се да спрат дрогата, стават уязвими за умните ченгета. Тъй че някой им прерязва гърлата и ги хвърля в реката. А през последните де­сет години ние сипем куршуми върху конкуренцията и един върху друг. И за какво? За шибаните пари.