Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Баща ми е разбрал от вас къде да ме намери.

Джо не отговори, а само стисна зъби.

- Вие сте били - кимна тя и сведе поглед към масата. - С какво разполагахте?

Лорета продължи да се взира в него още няколко неловки секунди преди Джо да отговори.

- Със снимки.

- И сте му ги показали.

- Показах му две.

- А колко имахте?

- Десетки.

Тя отново сведе поглед и обърна чашата върху чинийката си.

- Всички ще идем в ада.

- Не съм съгласен.

- Нима? - тя завъртя чашата отново. - Знаете ли какво на­учих през последните две години на проповеди, припадъци и отваряне на душата си за Бог?

Джо поклати глава.

- Че раят е тук - тя посочи към улицата, към покрива над главите им. - В момента сме в рая.

- Защо тогава прилича толкова на ад?

- Защото го съсипахме - сладката й сияйна усмивка се завърна. - Това е раят. И той е изгубен.

Джо се изненада от дълбоката скръб, която го обзе заради загубата на вяра у нея. По необясними причини се бе надявал, че ако изобщо някой има пряка връзка с Всевишния, то това е Лорета.

- В началото вярвахте обаче, нали? - попита я той.

Тя го погледна с ясните си очи.

- С такава непоклатимост, че просто нямаше как си я обясня без божествена намеса. Имах чувството, че кръвта ми е заме­нена от огън. Не пламтящ огън, а постоянна топлина, която никога не изчезва. Мисля, че за последно се бях чувствала така като дете. Чувствах се в безопасност, обичана и толкова сигур- на, че животът винаги ще е такъв. Винаги щях да имам мама и татко, целият свят щеше да е като Тампа и всички щяха да знаят името ми и да ми желаят доброто. Но после пораснах и заминах на запад. И когато всички тези убеждения се оказаха лъжи? Когато осъзнах, че не съм специална, че не съм в безопасност? - тя обърна ръце и му показа белезите от инжекциите. - Не при­ех новината никак добре.

- Но след като се прибрахте, след вашите...

- Изпитания?

- Да.

- Върнах се и баща ми изгони майка ми от къщата, прокуди дявола от мен с бой и ме научи отново да се моля на колене, да не желая нищо за себе си. Да се моля като просяк. Да се моля като грешница. И пламъкът се завърна. На колене, край легло­то, в което спях като дете. Бях стояла на колене цял ден. През почти цялата седмица не бях спала. И пламъкът намери кръвта ми, намери сърцето ми и отново се почувствах сигурна. Знаете ли колко ми бе липсвало това усещане? Повече, отколкото кой­то и да било наркотик, любов, храна и може би дори повече от Бог, който уж ми го бе дал. Сигурност, мистър Кофлин. Сигур­ност. Това е най-прекрасната лъжа от всички.

Двамата мълчаха известно време, достатъчно Кармен да се върне с нови чаши кафе и да вземе празните.

- Миналата седмица майка ми почина. Знаехте ли?

- Не, Лорета, съжалявам.

Тя махна с ръка и отпи от чашата си.

- Моите убеждения и убежденията на баща ми я прогониха от дома. Тя му казваше: „Не обичаш Бог. Харесва ти идеята, че си специален в очите му. Искаш да вярваш, че той те вижда“. Когато научих за смъртта й, разбрах какво е имала предвид. Бог не ме утеши. Не познавам Бог. Просто исках майка ми да се върне.

Лорета кимна няколко пъти на себе си.

В кафенето влезе двойка и при издрънчаването на камбанка­та над врата Кармен излезе иззад тезгяха и ги настани.

- Не знам дали Бог съществува - Лорета прокара пръст по Дръжката на чашата. - Надявам се да съществува. И се надя­вам, че е добър. Би било прекрасно, нали, мистър Кофлин?

- Да.

- Не вярвам, че той обрича хората на вечни мъки в ада за прелюбодеяние, както вие отбелязахте. Нито пък задето вяр­ват в негов образ, който се отклонява от канона. Вярвам - о, как искам да вярвам, - че той смята за най-страшни онези гре­хове, които се извършват в негово име.

Джо я погледна много внимателно.

- Или онези, които извършваме срещу себе си в пристъп на отчаяние.

- О, аз не съм отчаяна - отвърна ведро тя. - Вие сте отчаян.

Той поклати глава.

- Никак даже.

- Каква е тайната ви?

Джо се изкикоти.

- Малко е интимна за разговор в кафене.

- Искам да знам. Изглеждате... - тя огледа заведението и за миг в очите й проблесна дива невъздържаност. - Изглеждате удовлетворен.

Джо се усмихна и отново поклати глава.

- Напротив - настоя тя.

- Не.

- Напротив. Каква е тайната?

Джо попипа чинийката си с пръст и не отговори.

- Хайде, мистър Кофлин...

- Тя.

- Моля?

- Тя. Грасиела. Съпругата ми - той се взря в Лорета. - И аз се надявам да има Бог. Дълбоко се надявам. Но ако няма Бог, тогава Грасиела ми е достатъчна.

- А ако изгубите нея?