Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Защо смъртта на Лорета да е различна?

- Просто е различно - каза той.

- Моля? - изгледа го Дион.

Джо вдигна извинително ръка.

- Не мога да го направя.

- Но аз мога - отвърна Дион.

- Ако си купиш билет за бала, знаеш какви са последствията или поне би трябвало да знаеш, мамка му. Но хората, които спят, докато ние будуваме? Хората, които работят и си косят ливадите? Те не са си купували билет. Което означава, че не подлежат на същите наказания за своите грешки.

- Тя излага на риск цялата сделка - въздъхна Дион.

- Знам.

Джо бе благодарен, че слънцето залязваше и в галерията при­тъмняваше. Ако Дион видеше ясно очите му, щеше да забеле­жи колко неспокоен бе Джо за това решение, колко близо бе да прекрачи границата и никога да не погледне назад. За бога, та тя бе просто една жена.

- Но съм решил. И косъм няма да падне от главата й.

- Ще съжаляваш - заяви Дион.

- Като че ли не знам.

Седмица по-късно, когато хората на Джон Ринглинг поиска­ха среща с него, Джо разбра, че всичко е приключило. Ако не Напълно, то поне се обсъждаше. Цялата страна отново започ­ваше да се къпе в алкохол, да се опиянява от радост и страст, но Тампа под влиянието на Лорета Фигис клонеше в другата посо­ка. Ако не успееха да я преборят по въпроса за алкохола, който щеше да бъде легализиран само след един подпис, с опитите им с хазарта щеше да е свършено. Хората на Джон Ринглинг каза­ха на Джо и Естебан, че шефът им решил да не продава „Риц“ докато икономиката не се съвземе и ще прецени с какви вари­анти разполага по-късно.

Срещата се проведе в Сарасота. След като Джо и Естебан си тръгнаха, те отидоха с колата до Лонгбоут Кий и застанаха там, загледани в сияещия на слънцето хотел.

- Щеше да стане страхотно казино - каза Джо.

- Ще имаш друг шанс. Нещата се връщат.

Джо поклати глава.

- Не всички.

ПОСЛЕДНИЯ ПЪТ, когато Лорета Фигис и Джо се видяха на този свят, бе в началото на 1933 г. Цяла седмица бе валяло силно. През онази сутрин, първия безоблачен от доста време ден, мъглата се стелеше ниско и толкова гъста по улиците на Ибор, че сякаш земята се бе обърнала наопаки. Джо вървеше разсеяно по крайбрежната алея на Палм Авеню, Сал Урсо го следваше по отсрещния тротоар, а Левака Даунър следваше и двамата с колата по средата. Джо тъкмо бе получил потвържде­ние на слуха, че Мазо обмислял пак да идва до Тампа - за втори път в рамките на година, - и фактът, че Мазо не му бе казал, никак не му се нравеше. Отгоре на всичко в сутрешни­те вестници пишеше, че новоизбраният, но още невстъпил в Длъжност президент Рузвелт планирал да подпише Закона на Кълън-Харисън, веднага щом някой му подаде химикалка и така на практика да сложи край на сухия режим. Джо знаеше, че режимът няма да трае вечно, но все още не се чувстваше напълно подготвен. А щом той бе неподготвен, можеше да си Представи колко зле ще приемат новината всички балами със спиртоварни в трескаво разрастващи се градове като Канзас Сити, Чикаго, Ню Йорк и Детройт. Сутринта се бе опитал да Прочете статията, седнал в леглото си, за да види точно през коя седмица или месец Рузвелт ще размаха тази най-важна химикалка, но се разсейваше, защото Грасиела повръщаше шумно паелята от предишната вечер. По принцип стомахът й бе много здрав, но напоследък стресът от управлението на три приюта и осем благотворителни групи съсипваше храно­смилателната й система.

- Джоузеф - тя застана на вратата и изтри уста с опакото на ръката си. - Мисля, че трябва да обсъдим нещо.

- Какво има, кукличке?

- Мисля, че чакам дете.

За няколко секунди Джо си мислеше, че е домъкнала у дома някое хлапе от приюта. Дори надникна зад нея, преди да осъзнае какво има предвид.

- Ти си...?

- Бременна - усмихна се тя.

Той стана от леглото и отиде до нея, но не бе сигурен дали да я докосне от страх да не я счупи.

Тя обви ръце около врата му.

- Всичко е наред. Ще ставаш баща.

После го целуна и плъзна длани по тила му, където скалпът му потръпна. Всъщност потръпна целият, сякаш изведнъж се бе събудил с чисто нова кожа.

- Кажи нещо - погледна го тя с любопитство.

- Благодаря - отвърна той, защото друго не му хрумна.

- Благодаря ли? - засмя се тя и отново го целуна, като при­тисна силно устни в неговите. - Защо ми благодариш?

- Ще бъдеш великолепна майка.

Грасиела притисна чело в неговото.

- А ти ще бъдеш страхотен баща.

„Ако доживея“, помисли си той.