Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Някои. И болестта им ще се разпространи, ако зависи от вас.

- Опасявам се, че не виждам връзка между пиенето и съвкуп­ленията с животни.

- Но това не означава, че такава връзка няма.

Лорета седна и сключи ръце в скута си.

- Напротив - възрази Джо.

- Това обаче е само вашето мнение.

- Както биха казали някои хора и за вашата вяра в Бог.

- Значи не вярвате в Бог?

- Не, Лорета, просто не вярвам в твоя Бог.

Джо погледна към Ърв, защото го усещаше как кипва, но Ърв както винаги не го погледна в очите, а продължи да се взира в ръцете си, които бяха свити в юмруци.

- Но Бог вярва във вас, мистър Кофлин, и вие ще се отречете от пътя на злото, по който сте поели. Убедена съм. Виждам, че имате сили. Ще се разкаете и ще приемете Иисус Христос. А от вас ще излезе велик пророк. Виждам това ясно, както виждам града без грехове на хълма, тук в Тампа. И, да, мистър Кофлин, преди да се присмеете, знам, че в Тампа няма хълмове.

- Поне не се забелязват, дори да шофирате бързо.

Тя се усмихна искрено и точно това бе усмивката, която Джо помнеше отпреди години, когато я срещна случайно при маши­ната за безалкохолни напитки в дрогерия „Морин“.

Но в следващия миг усмивката отново стана тъжна и засти­нала, а очите й ярки, и тя протегна облечената си в ръкавица ръка през бюрото. Джо я стисна и се замисли за белезите от спринцовки под плата, а Лорета Фигис каза:

- Един ден ще ви вкарам в правия път, мистър Кофлин. Уве­рявам ви, усещам го до мозъка на костите си.

- Само защото го усещате, не означава, че ще стане.

- Но не означава и че няма.

- С това ще се съглася - вдигна очи към нея Джо. - Защо и вие не приемете моето мнение по същия начин?

Усмивката на Лорета стана още по-лъчезарна.

- Защото грешите.

ЗА СЪЖАЛЕНИЕ НА ДЖО, Естебан и фамилия Пескаторе, колкото по-популярна ставаше Лорета, толкова повече хора й вярваха. След няколко месеца проповедите й вече заплашваха сделката за казиното. В началото хората, които извеждаха Ло­рета сред обществото, го правеха най-вече, за да й се подигра­ват или за да се дивят на обстоятелствата, довели я до това състо­яние - многообещаваща дъщеря на полицейски началник зами­нава за Холивуд и се връща напълно полудяла с белези от сприн­цовки по ръцете, които селяндурите мислеха за стигми. Но тонът на разговорите започна да се променя не само защото пътища­та се задръстваха с коли и хора, тълпящи се пешком в дните, в които се говореше, че Лорета ще се появи на проповед, но и защото обикновените хорица от града непрекъснато я вижда­ха. Лорета, която далеч не се криеше от чужди очи, го предиз­викваше. Не само в Хайд Парк, но и в Западна Тампа, в приста­нищния район и Ибор, където ходеше за кафе - нейния порок.

Денем тя не говореше много за религия. Неизменно бе лю­безна, винаги се интересуваше от здравето на всеки, който я заговореше, питаше за семейството и близките му. Не забравя­ше ничие име. И въпреки трудната година, изпълнена с „изпи­тания“, както тя ги наричаше, си оставаше ослепително краси­ва. При това красотата й бе тииично американска - пълни уст­ни със същия цвят като червеникавокафявата й коса, честни сини очи, кожа, гладка и бяла като каймака на бутилка още топ­ло прясно мляко.

Припадъците започнаха в края на 1931 г., след като банко­вата криза в Европа засмука и останалата част от света във водовъртежа си и уби и последните надежди за финансово съвземане. Припадъците започваха неочаквано и без театралничене. Лорета говореше за вредата от алкохола, похотта или (все по-често напоследък) от хазарта с потрепващ глас - и за виденията, изпратени й от Бог, как Тампа е изпепелена от соб­ствените си грехове и се превръща в димяща пустош с овъг­лена земя и тлеещи купчини дърво на мястото на някогашни­те къщи, напомняше на събралите се за жената на Лот и ги умоляваше да не поглеждат назад, а да гледат напред към сия­ещия град с бели къщи и бели дрехи, и бели хора, обединени от любовта на Христос, молитвите и копнежа да оставят на децата си свят, с който да се гордеят. По някое време очите й започваха да се стрелкат наляво-надясно, тялото й се покла­щаше и тя падаше. Понякога имаше гърчове, но в повечето случаи изглеждаше просто заспала. Шушукаше се (но само сред най-нисшите кръгове), че част от внезапната й популярност се дължала на прекрасния начин, по който изглеждала просната на подиума с тънка бяла рокля от креп, достатъчно тънка, че да се очертават ясно малките й съвършени гърди и стройните й млечнобели крака.