Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Не знам дали може да превърне в модел за останалия свят.

- Защо да не се получи? - попита тя. - Един справедлив свят.

Тя го пръсна със сапунени мехурчета, за да му покаже, че не говори напълно сериозно, но по този въпрос не бе възможно да се говори половинчато.

- Имаш предвид свят, в който всички разполагат с каквото им е нужно, и седят и пеят песни, непрекъснато усмихнати ли?

Грасиела плисна сапунена пяна в лицето му.

- Много добре знаеш какво имам предвид. Един по-добър свят. Защо да не е възможно?

- Заради алчността - отвърна той и разпери ръце. - Виж как живеем.

- Но ти правиш и нещо в замяна. Миналата година дари една четвърт от парите ни на клиниката „Гонзалес“.

- Там спасиха живота ми.

- Предишната година построи библиотека.

- За да четат всички книгите, които харесвам.

- Но всички книги там са на испански.

- А според теб как научих езика?

Тя вдигна крак на рамото му и почеса с ходило косата му. Той целуна крака й и, както често му се случваше, изпита по­кой, какъвто и раят едва ли предлагаше. Нищо не можеше да се сравни с гласа й в ушите му, с приятелството й, с крака й на рамото му.

- Можем да направим нещо добро - сведе поглед тя.

- Вършим добрини.

- След толкова много лоши неща - добави тя тихо.

Грасиела се взря замислено в пяната по гърдите си. Всеки момент щеше да протегне ръка към кърпата.

- Ей - каза Джо.

Клепачите й се повдигнаха.

- Ние не сме лоши. Може би не сме добри, но не сме и лоши. Единственото, в което съм сигурен, е, че всички се страхуваме.

- Кой се страхува?

- Че кой не се страхува? Целият свят. Казваме си, че вярва­ме в този или онзи бог, в един или друг задгробен живот. Може и да го вярваме, но в същото време всички си мислим: „Ами ако грешим? Ами ако това е всичко?“. Е, ако няма живот отвъд смъртта, по-добре да си имам голяма къща и голяма кола, и Цял куп хубави игли за вратовръзки, и бастун с перлена Дръжка, и...

Грасиела се разсмя.

- ... тоалетна, която ми мие задника и подмишниците. Защо­то имам нужда от такава - Джо също се кискаше, но кикотът замря сред пяната. - Само да уточня: вярвам в Бог, за всеки случай. Но вярвам и в алчността. Пак за всеки случай.

- И само това ли е - че всички се страхуваме?

- Не знам дали това е всичко. Просто знам, че се страхуваме.

Грасиела събра пяната по шията си като шал и кимна:

- Искам да оставим следа след себе си.

- Знам. Искаш да спасиш онези жени и децата им? Добре. Прекрасна идея, само че има хора, които не желаят въпросните жени да бъдат изтръгнати от хватката им.

- Наясно съм - отвърна тя с напевен тон, за да му покаже, че не е толкова наивна. - Затова ми трябват няколко от хората ти.

- Няколко?

- Да речем четирима за начало. Обаче, mi amado [5] Mi amado (исп.) - любими мой. - Б. пр. ... - усмих­на му се тя. - Искам най-здравите мъжаги, с които разполагаш.

ТОВА БЕ И ГОДИНАТА, в която дъщерята на началник Ървинг Фигис, Лорета, се върна в Тампа.

Слезе от влака, обвила ръка около лакътя на баща си, обле­чена от глава до пети в черно сякаш бе в траур, а съдейки по начина, по който Ърв я държеше здраво, вероятно наистина скърбеше.

Ърв я затвори в дома им в Хайд Парк и никой не ги видя през целия сезон. Ърв си бе взел отпуск, отиде да я вземе от Ел Ей й след като се върна, удължи отпуска си до есента. Жена му се изнесе заедно със сина им, а съседите казваха, че от къщата се чували единствено молитви. Или напеви. Имаше някои разно­гласия относно подробностите.

Когато излязоха от къщата в края на октомври, Лорета бе облечена в бяло. На сбирка в шатра на последователи на Петдесятничеството същата вечер, тя заяви, че решението й да носи бяло изобщо не било нейно; казал й го Иисус Христос, за чието учение сега тя щеше да се венчае. Лорета се качи на подиума шатрата във Фидлърс Коув през онази вечер и разказа за пропадането си в света на пороците, за дяволските алкохол, хероин и марихуана, които я бяха отвели там, за разврата, довел я до проституиране, което довело до още хероин и нощи на така­ва греховна поквара, че Иисус я изличил от паметта й, за да й попречи да отнеме живота си. И защо решил да я остави жива? Защото искал тя да каже истината на грешниците от Тампа, Сейнт Питърсбърг, Сарасота и Брадентън. А ако такава била волята му, тя щяла да разпространи посланието му из цяла Фло­рида и дори из цялата страна.

Онова, което отличаваше Лорета от многобройните пропо­вядващи в подобни шатри, бе, че Лорета не говореше пламенно и гневно. Тя не повишаваше глас. Говореше толкова тихо, че много от събралите се трябваше да напрегнат слух, за да я чуят. Докато от време на време хвърляше поглед към баща си, който бе доста суров и затворен в себе си, откакто дъщеря му се завърна, тя описваше печално един пропаднал свят. Не твърде­ше толкова, че знае каква е Божията воля, колкото, че е чула огорченото изумление на Христос от делата на чадата му. В този свят имало толкова много добро, което да бъде спасено, толкова много добродетели можели да бъдат пожънати, ако пър­во ги посеят.