Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Когато лекарите най-сетне вдигнаха забраната, двамата с Гра­сиела затвориха капаците на прозорците в дома си на Девето Авеню, напълниха хладилника на втория етаж с храна и шам­панско и два дни не станаха от леглото с балдахин и ваната. Към края на втория ден, докато лежаха сред червеникавия здрач, прокрадващ се през отворените капаци на прозорците, а венти­латорът на тавана сушеше телата им, Грасиела каза:

- Никога няма да има друг.

- Какво?

- Мъж - тя прокара длан по набраздения му от белези корем. - Ти ще си единственият мъж до смъртта ми.

- Наистина ли?

Тя притисна устни във врата му и издиша.

- Да, да, да.

- Ами Ейдън?

За пръв път видя в очите й да проблясва презрение при изричането на името на съпруга й.

- Ейдън не е мъж. Ти, mi gran amor, си мъж.

- А ти каква жена си само - отвърна той. - Боже, потъвам в теб.

- И аз в теб.

- Ами тогава...

Джо огледа стаята. Бе чакал толкова дълго този ден, че не бе сигурен какво да прави сега, когато най-сетне бе дошъл.

- В Куба никога няма да успееш да се разведеш, нали?

Тя поклати глава.

- Дори да успея да се прибера под истинското си име, Църква­та не го позволява.

- Значи ще останеш омъжена за него завинаги.

- На име.

- Но какво е едно име?

Тя се засмя.

- Съгласна съм.

Той се премести върху нея, плъзна поглед по кафявото й тяло и се взря в кафявите й очи.

- Ти си моя съпруга.

Грасиела изтри очи с две ръце и от гърлото и се изплъзна тихичък хриплив смях.

- А ти си мой съпруг.

- Para siempre.

Тя постави топли длани върху гърдите му и кимна:

- Завинаги.

БИЗНЕСЪТ ПРОДЪЛЖАВАШЕ да процъфтява.

Джо започна да подготвя сделката за „Риц“. Джон Ринглинг имаше желание да продаде сградата, но не и земята. Затова Джо прати адвокатите си да преговарят с Ринглинг и да се опитат да постигнат споразумение, изгодно и за двамата. Напоследък две­те страни проучваха възможностите за аренда за деветдесет и девет години, но се натъкнаха на проблеми с правата върху въздушното пространство за окръга. Джо имаше хора, които подкупваха инспекторите от окръг Сарасота, друг екип, който лобираше пред щатските политици в Талахаси, и трета група във Вашингтон, обработваща данъчни и сенатори, които често посещаваха публични домове, игрални зали и опиумни свърта­лища, в които фамилия Пескаторе държеше дялове.

Първият му успех бе да издейства легализирането на бингото в окръг Пинеяс. След това успя да го включи в списъка с предложения за разглеждане в щатския сенат през есенната сесия и да бъде подложено на гласуване още през 1932 г. Прияте­лите му в Маями - град, в който подкупите се приемаха много по-либерално - му помогнаха да смекчи отношението на уп­равляващите още повече, когато окръг Дейд и окръг Броуард легализираха лотарийните залагания. Джо и Естебан, противно на всички очаквания, купиха земя за приятелите си от Мая­ми и в момента върху нея се строеше хиподрум за конни над­бягвания.

Мазо долетя в Тампа, за да разгледа хотел „Риц“. Неотдавна се бе преборил с рака, макар никой, освен самия Мазо и лека­рите му, да не знаеше какъв вид точно. Той твърдеше, че се е излекувал напълно, макар болестта да го е оставила оплешивял и в крехко здраве. Шушукаше се дори, че мозъкът му се е размъ­тил, но Джо не видя признаци за нищо подобно. Мазо хареса сградата и плана на Джо - най-подходящият момент за развенчаването на табутата относно хазарта бе именно сега, докато сухият режим трагично се сриваше пред очите на всички. Па­рите, които щяха да изгубят за легализирането на алкохола, щяха да отидат право в джобовете на правителството, но парите, ко­ито биха загубили от таксите за законно казино и хиподрум, щяха да бъдат многократно възстановени от хора, достатъчно глупави да залагат масово срещу казиното.

Хората, разпратени да раздават рушвети, започнаха да съоб­щават, че предчувствието на Джо изглежда е било правилно. Страната бе достатъчно уязвима за подобно нещо. Общините от Флорида до другия край на страната страдаха от недостиг на пари. Джо бе поръчал на хората си да обещават безкрайни дивиденти - данък казино, данък хотел, такси за храна и на­питки, такса представления, лиценз за алкохол, както и - а всички политици много харесаха това - данък върху допълни­телните приходи. Ако в даден ден казиното направеше повече от осемстотин хиляди долара, 2 процента от тях отиваха за държавата. Всъщност всеки път, когато печалбата на казино­то наближеше осемстотин хиляди, те укриваха остатъка. Но нямаше нужда политиците с малки панички и жадни погледи да знаят това.