Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Джо пусна китката на РД, заби длани в корема му и успя да го отблъсне. Ножът се плъзна навън и Джо падна на пода, а РД и момчета се разсмяха.

- Хванах те! - каза РД и тръгна към Джо.

Джо гледаше как кръвта му капе от острието и вдигна ръка.

- Чакай.

РД спря.

- Всички това казват.

- Не говорех на теб - Джо се огледа в тъмното и зърна звез­дите по куполовидния таван. - Добре. Сега!

- На кого говориш? - РД направи крачка, твърде бавна, как­то винаги, което вероятно бе причината да е толкова тъп и зъл.

Дион и Сал Урсо включиха мощните прожектори, които бяха качили на вътрешната тераса същия ден следобед. Сякаш пълната луна се показа иззад дъждоносни облаци. Балната зала из­бухна в бяла светлина.

Когато куршумите заваляха, РД Пруит, братовчед му Карвър и братовчедът на Карвър, Харолд, започнаха да танцуват танца на смъртта, сякаш ги бе напънала ужасяваща кашлица, докато тачат по парещи въглени. Напоследък Дион бе станал истин­ски художник с автомата и успя да изпише X с куршуми върху тялото на РД Пруит. Когато спряха огъня, цялата зала бе опли­скана с парчета от тримата.

Джо чу стъпки да топуркат надолу по стълбите към него.

Щом стъпиха на пода на залата, Дион се провикна към Сал:

- Доведи доктора, доведи доктора!

Стъпките на Сал се отдалечиха в другата посока, а Дион се спусна към Джо и разкъса ризата му.

- Майчице!

- Какво? Зле ли е?

Дион свали палтото си и разкъса ризата си. Сви я на топка и я пристисна върху раната.

- Натисни.

Зле ли е? - повтори Джо.

- Никак не изглежда добре. Как се чувстваш?

- Краката ми са студени. Коремът ми гори. Иде ми да се раз­крещя.

- Тогава крещи - отвърна Дион. - Наоколо няма никой.

И Джо се разкрещя. Със сила, която го шокира. Викът му отекна из целия хотел.

- По-добре ли си?

- Знаеш ли какво? Не.

- Тогава спри. Докторът идва.

- Довели сте го с вас?

Дион кимна.

- На корабчето е. Сал вече му сигнализира с прожектор. Еи сега ще пристигне с моторницата на кея.

- Това е добре.

- Защо не извика, когато те намушка? Нищо не се виждаше отгоре и чакахме сигнала.

- Не знам - отвърна Джо. - Реших, че не бива да му доставям това удоволствие. Боже, ужасно боли.

Дион му подаде ръка и Джо я стисна.

- Защо му позволи да се приближи толкова, че да те наръга?

- Какво?

- Защо го остави да дойде толкова близо с нож? Нали ти тряб­ваше да намушкаш него?

- Не биваше да му показвам снимките, Ди.

- Показвал си му снимки?

- Не. Какво? Не, говоря за Фигис. Не биваше да го правя.

- Боже. Наложи се, за да приспим това бясно куче.

- Но не и на тази цена.

- Цената е такава. Не можеш да позволиш на това лайно да те наръга, само защото цената не ти харесва.

- Добре.

- Ей, не заспивай.

- Престани да ми биеш шамари.

- А ти престани да си затваряш очите.

- Ще стане хубаво казино.

- Моля?

- Повярвай ми - отвърна Джо.

ПЕТ СЕДМИЦИ.

Толкова време прекара на легло. Първо в клиника „Гонзалес“ на Четиринайсета улица, само на една пряка от „Сиркуло Кубано“, след това под името Родриго Мартинес в болница „Сентро Астуриано“ на дванайсет преки източно. Кубинците може и да се биеха с испанците, южните испанци може и да се биеха със северните испанци, а всички имаха зъб на италианците и аме­риканските негри, но по отношение на здравеопазването Ибор бе център на взаимопомощ. Всички в града знаеха, че никой бял в Тампа няма да си мръдне пръста, за да запуши дупка в сърцето им, ако наблизо има бял с порязан пръст.

За Джо се грижеше екип, събран от Грасиела и Естебан - кубински хирург, който направи първата лапаротомия, испан­ски специалист по гръдна хирургия, който ръководеше рекон­струкцията на коремната стена при втората, третата и четвърта­та операция, и водещ американски фармаколог, който имаше достъп до ваксини против тетанус и следеше дозирането на морфина.

Първоначалните процедури - промивката на вътрешните органи, почистването, изследванията, изрязването на мъртвата тъкан от раната и зашиването й - бяха извършени в клиника „Гонзалес“, но се разчу, че Джо е там. На втората вечер посред нощ се появиха членове на Ку Клукс Клан, галопиращи на коне напред-назад по Девето Авеню, а вонята на газ от факлите им се просмука през решетките на прозорците. По това време Джо не бе буден - по-късно му останаха само смътни спомени от първите две седмици след намушкването, - но Грасиела му раз­каза всичко през месеците, в които се възстановяваше.