Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

В действителност Джо харесваше имиджа си. Харесваше го повече от истинския си облик. В истинския си облик той беше човек втора ръка и винаги вършеше нещо не както трябва. Още говореше с бостънски акцент, не знаеше как да се облича под­ходящо и го спохождаха твърде много мисли, които хората биха намерили за „странни“. Истинският му облик бе едно уплаше­но момченце, забравено от родителите си като очила за четене в неделя следобед, получавало от време на време внимание от по-големи братя, които идват неочаквано и си тръгват без пре­дупреждение. Истинският му облик беше на самотно момче в празна къща, чакащо някой да почука на вратата на стаята му и да го попита дали е добре.

Имиджът му, от друга страна, бе на гангстерски принц. На човек с личен шофьор и бодигард. Човек с пари и положение. Човек, заради когото хората ставаха от местата си само защото той искаше да седне на тях.

Грасиела бе права - бяха се превърнали в хората, за които родителите й бяха работили някога. Само дето те двамата бяха подобрени версии. А гладните й родители не биха и очаквали нещо по-малко. Не можеше да се бориш с хората от висшето общество. Единственото, което ти оставаше, бе да заприличаш на тях до такава степен, че те да търсят от теб онова, което нямат.

Прибра се от терасата. Включи фенерчето и огледа просторната зала, където висшето общество е трябвало да пие, яде, танцува и да прави всичко останало, което прави висшето общество.

Какво още правеше висшето общество?

Не успя да се сети за какъвто и да било отговор.

Какво друго правеха хората?

Работеха. Когато успееха да си намерят работа. Дори да не можеха, се грижеха за семействата си, караха коли, ако успееха да си позволят поддръжката и бензина за автомобила. Ходеха на кино, слушаха радио, гледаха представления. Пушеха.

А богатите?

Те играеха комар.

Джо сякаш видя всичко това, обляно от светлина. Докато ос­таналата част от страната се редеше за супа и просеше дребни монети, богатите си оставаха богати. И лентяи. И отегчени.

Ресторантът, в който се разхождаше в момента, никога не бе отварял врати и изобщо не беше ресторант. Това беше казино­то. Различи рулетката в центъра, масите за крапс край южната стена, масите за покер покрай северната. Видя персийски ки­лим и кристален полилей с рубинени и диамантени висулки.

Излезе от казиното и тръгна по централния коридор. Конферентните зали, покрай които премина, се превърнаха в мюзикхолове - в едната свиреше голям оркестър, в другата се играеше водевил, в третата свиреха кубински джаз, а в четвъртата може би дори имаше киносалон.

Стаите. Изтича на четвъртия етаж и разгледа една с изглед към Залива. Боже, спираха дъха! На всеки етаж е щяло да има иконом, който те чака пред вратите на асансьора. Иконом на денонощно разположение на гостите на етажа. Във всяка стая, естествено, е щяло да има радио. И вентилатор на тавана. А може би и от онези френски тоалетни, за които бе чувал, дето мият със струйки вода задника ти. Щяха да разполагат с маса­жисти на повикване, дванайсетчасов румсървис, двама, не, трима портиери. Джо слезе на втория етаж. Фенерчето пак трябваше да си почине и той го угаси, защото вече се ориентираше по стълбището. На втория етаж откри балната зала. Тя бе разпо­ложена по средата на етажа, обрамчена от просторна кръгла вътрешна тераса, където да се разхождаш в топлите пролетни вечери и да наблюдаваш как другите червиви с пари гости тан­цуват под звездите, нарисувани по куполовидния таван.

Онова, което виждаше все по-ясно, бе, че богатите биха ид­вали тук заради блясъка, елегантността и възможността да ри­скуват всичко в манипулирана игра на комар, толкова манипу­лирана, колкото играта, която играеха с бедните от векове.

И Джо също щеше да са впусне в нея. Щеше да я насърчава. И щеше да изкарва печалба от това.

Никой - нито Рокфелер, Дюпон, Карнеги или Дж. П. Морган - не можеше да надхитри казиното. Освен ако не го притежава. А в това казино Джо определяше правилата.

Той разклати фенерчето няколко пъти и го включи.

Неизвестно защо се изненада, когато видя, че го чакат - РД Пруит и още двама мъже. РД носеше колосан бежов костюм и тънка черна вратовръзка. Маншетите на крачолите му стигаха точно над черните обувки и откриваха белите чорапи под тях. Бе довел със себе си две момчета - контрабандисти, ако съде­ше по вида им, вонящи на царевица, джибри и метанол. Те не носеха костюми - само къси вратовръзки върху ризи с къси яки и вълнени панталони с тиранти.