Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Джо излезе на бялата каменна веранда и се заслуша в прибоя и шумоленето на нощния бриз в листата на палмите, които Ринглинг бе внесъл от чужбина.

Поддръжниците на сухия режим губеха; страната започваше да роптае срещу Осемнайсетата поправка. Забраната за алко­хол щеше да приключи. Може би чак след десет години, но мо­жеше да бъде вдигната и след една-две. И в двата случая некро­логът й вече бе написан, само трябваше да го отпечатат. Джо и Естебан бяха купили дялове във фирми за внос на стоки по протежението на целия Мексикански залив и по Източното край­брежие. В момента нямаха много пари в брой, но още на сут­ринта, в която алкохолът пак станеше легален, можеха да на­тиснат копчето и бизнесът им щеше да се надигне величестве­но под лъчите на новия ден. Дестилаторите работеха, транс­портните фирми в момента се занимаваха основно с превоз на стъклени изделия, фабриките за бутилиране обслужваха ком­пании, произвеждащи безалкохолни напитки. До следобеда на онзи първи ден всичко щеше да е задействано и щяха да са го­тови да поемат, според тяхна преценка, 16-18 процента от па­зара на ром в САЩ.

Джо затвори очи, вдиша морския въздух и се зачуди с колко ли още хора като РД Пруит ще трябва да се разправя, преди да постигне тази си цел. Честно казано, не разбираше човек като РД, човек, дошъл на този свят с желанието да победи в състеза­ние, известно само на него, битка на живот и смърт несъмнено, защото смъртта бе единствената благословия и единственият покой, който би намерил на тази земя. А може би не го трево­жеха само РД и себеподобните му; може би го тревожеше оно­ва, което трябва да направиш, за да се отървеш от тях. Трябва­ше да коленичиш в калта с тях. Трябваше да покажеш на добър човек като Ървинг Фигис снимки на първородното му дете с член в задника и верига около врата, с белези от спринцовки, виещи се по ръцете му като змии, съсухрени от слънцето.

Не бе нужно да показва втората снимка на Ървинг Фигис, но го направи, за да приключи всичко по-бързо. Онова, което обаче го притесняваше все повече в бизнеса, в който се бе впус­нал, бе, че всеки път, когато продадеше частица от себе си в името на експедитивността, ставаше все по-лесно.

Онази нощ с Грасиела бяха излезли да пийнат в „Ривиера“ и да вечерят в „Колумбия“, а после гледаха представление в „Са­тен Скай“. Придружи ги Сал Урсо, вече назначен за личен шо­фьор на Джо, а след тях караше Левака Даунър, който ги пазе­ше, докато Дион се занимаваше с други задачи. Барманът в „Ри­виера“ се препъна и падна на коляно, докато се опитваше да дръпне стола на Грасиела още преди да е стигнала до масата. Когато сервитьорката в „Колумбия“ разля чаша на масата и малко от течността покапа по панталона на Джо, салонният управител, управителят на ресторанта и накрая собственикът дойдоха на масата, за да се извинят. След това Джо трябваше да ги убеждава да не уволняват сервитьорката. Заяви, че греш­ката й е била неволна и че във всяко друго отношение ги е об­служила безупречно, както правела всеки път, когато имали късмета да седнат на нейна маса. („Обслужване“, Джо мразеше тази дума.) Накрая успя да ги склони, разбира се, но както Грасиела му напомни на път за „Сатен Скай“, какво друго да му кажат в очите? Помоли го да провери дали момичето е на рабо­та на следващата вечер. В „Сатен Скай“ всички маси бяха заети, но преди Джо и Грасиела да успеят да се върнат в колата, където ги чакаше Сал, управителят Пепе ги догони и ги увери, че четирима клиенти тъкмо си били платили сметката. Пред очите им двама мъже отидоха до маса за четирима души, про­шепнаха нещо на ухо на двете двойки и ги изведоха бързичко за лактите.

След като седнаха, Джо и Грасиела мълчаха дълго. Отпиваха от чашите, гледаха оркестъра. Грасиела обходи с поглед ресто­ранта и спря очи върху Сал, застанал до колата, без да сваля очи от тях. Огледа клиентите и сервитьорите, които се преструваха, че не ги наблюдават.

- Превърнах се в хората, за които работеха родителите ми –каза тя.

Джо не отговори, защото всичко, което му хрумна, щеше да е лъжа.

Нещо в него започваше да се губи, нещо, което започваше да живее денем като контетата, застрахователните агенти и бан­керите, там, където срещите бяха културни, на парадите по глав­ните улици се развяваха знаменца, там, където човек продава­ше истината за себе си заради имиджа си.

Но по тротоарите, осветени от мъждукащи жълти лампи, по задните улички и изоставените парцели хора просеха храна и одеяла. А след като минеш покрай тях, се натъкваш на децата им, които работят на съседния ъгъл.