Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

До края на 1931 г. Джо държеше в джоба си двама младши сенатори, деветима члена от Камарата на представителите, че­тирима старши сенатори, тринайсет окръжни представители, единайсет градски съветници и двама съдии. Беше купил и стария си враг от Ку Клукс Клан Хопър Хюит, редактора на Тампа Екзаминър, който бе започнал да пуска очерци и ста­тии, поставящи под съмнение доколко е разумно толкова хора да гладуват, когато едно първокласно казино на брега на Фло­рида може да осигури работа на всички тях, да им даде пре­храна и да могат да купят всички онези изоставени къщи, за което пък щеше да е нужно адвокатите да се върнат от опаш­ките за помощи и на свой ред да наемат чиновници, за да из­готвят документите.

Докато Джо го караше към гарата, откъдето щеше да хване влака обратно за Бостън, Мазо каза:

- Направи каквото е необходимо.

- Благодаря, непременно.

- Вършиш много добра работа тук - потупа го Мазо по коля­ното. - Не си мисли, че няма да го взема предвид.

Джо нямаше представа за какво точно може да се „вземе пред­вид“ работата му. Бе успял да изгради нещо тук на юг, а Мазо му говореше, сякаш бе намерил някой нов бакалин, когото да сплаши. Може пък в слуховете, че не е с всичкия си, да имаше някаква истина.

- А, чух, че все още имаш един отцепник. Вярно ли е? - по­пита Мазо, когато наближиха Юниън Стейшън.

На Джо му трябваха няколко секунди да се сети.

- Имаш предвид онзи, дето вари алкохол и не си плаща ли? - Именно.

Въпросният отцепник беше Търнър Джон Белкин. Той и три­мата му сина продаваха пиене направо от спиртоварната си в нерегулирания район Палмето. Търнър Джон Белкин не искаше да засяга никого; просто искаше да продава на хората, на които бе продавал още баща му, да организира по някоя игра на покер в задната стая в къщата си, да наема момичета от пуб­личния дом надолу по улицата. Не искаше да плаща такса, не искаше да продава алкохола на Пескаторе, не искаше нищо, освен да си върти бизнеса, както бяха правили баща му и дядовците му още от времето, когато Тампа още се е казвала Форт Брук и жълтата треска моряла хората три пъти повече, откол­кото старостта.

- Заел съм се с него - отвърна Джо.

- Чувам, че си се заел от шест месеца.

- Три - призна си Джо.

- Тогава се отърви от него.

Колата спря. Сепе Карбоне, бодигардът на Мазо, му отвори вратата и отстъпи крачка, да го изчака на слънцето.

- Хората ми работят по въпроса - каза Джо.

- Не искам хората ти да се занимават. Искам ти да сложиш край на тази работа. Ако се налага, лично.

Мазо слезе от колата и Джо го последва до перона, за да го изпрати, макар Мазо да спомена, че не е нужно. Честно казано обаче, Джо искаше да види как Мазо си тръгва, за да може от­ново да диша и да се отпусне. Присъствието на Мазо тук бе все едно чичо ти да се нанесе в дома ти за няколко дни и да не си тръгне. А още по-лошото бе, че въпросният чичо си мислеше, че ти прави услуга.

НЯКОЛКО ДНИ след като Мазо си замина, Джо изпрати два­ма души да сплашат Търнър Джон, но вместо това той сплашил тях, като така пребил единия, че го вкараха в болница - при това сам, без синовете си и без оръжие.

Джо се срещна с Търнър Джон седмица по-късно.

Каза на Сал да го чака в колата и застана на прашния път пред бараката с ламаринен покрив и хлътнала в единия край веранда, в чийто друг край стоеше само един хладилник на „Кока-Кола“, толкова червен и блестящ, че сигурно го лъскаха всеки ден.

Синовете на Търнър Джон - три яки момчета само по памучни наполеонки, дори без обувки (макар едното по неизвестн причина да носеше червен вълнен пуловер на снежинки) претърсиха Джо, взеха му пистолета и пак го претърсиха.

След това той влезе в бараката и седна срещу Търнър Джон на дървена маса с неравни крака. Опита се да я намести, така че да не се клати, и попита Търнър Джон защо е пребил хората му. Търнър Джон, висок, кльощав и сериозен мъж с очи и коса в същия кафяв цвят като костюма му, отвърна, че са го гледали заплашително и не е имало смисъл да ги чака да проговорят.

Джо го попита дали това означава, че трябва да го убие, за да запази достойнството си. Търнър Джон отвърна, че така му се струвало.

- Защо го правиш? - попита Джо. - Защо просто не ни пла­тиш нещичко?

- Господинчо, баща ти жив ли е още?

- Не, почина.

- Но въпреки това ти си оставаш негов син, нали?

- Да.

- И двайсет правнуци да имаш, пак си оставаш негов син.

Джо не бе подготвен за емоциите, които го заляха. Наложи се да извърне очи от Търнър Джон преди чувствата да се изпи­шат по лицето му.