Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Така е.

- Искаш той да се гордее с теб, нали? Искаш да гледа на теб като на мъж.

- Да, разбира се.

- Е, и при мен беше същото. Имах си добър баща. Биеше ме, само когато си го заслужавах, и никога пил. Най-често ме фрасваше в мутрата, когато хърках. Хъркам като дъскорезница и татко не можеше да търпи, когато бе уморен до смърт. Иначе беше най-добрият човек на света. А синът иска, когато баща му го погледне, да види, че е научил уроците му. В момента татко ми ме гледа и си казва: „Търнър Джон, не съм те възпитал да плащаш рекет на друг човек, не сме блъскали, за да му плащаш издръжката“ - той показа на Джо осеяните си с белези длани. - Ако искате парите ми, мистър Кофлин, най-добре запретнете ръкави и помогнете на мен и момчетата ми да обработваме фермата си, да орем, да сеем, да доим кравите. Следвате ли мисълта ми?

- Да.

- Иначе хич няма да се хабя думите.

Джо погледна към Търнър Джон, после вдигна очи към та­вана.

- Мислиш ли, че наистина ни гледа отгоре?

Търнър Джо се ухили и разкри сребърните си зъби.

- Сигурен съм, господине.

Джо разкопча ципа на панталоните си и извади револвера, който бе взел от Мани Бустаманте преди години. Насочи го към гърдите на Търнър Джон.

Търнър Джон въздъхна бавно.

- Когато човек се заеме с някоя работа, трябва да я довърши нали? - попита Джо.

Търнър Джон облиза долната си устна, без да сваля очи от оръжието.

- Знаеш ли какво оръжие е това? - попита Джо.

- Женски револвер.

- Не, това е пропусната възможност. - Джо стана. - Прави каквото искаш тук в Палмето. Разбираш ли ме?

Търнър Джон потвърди с примигване.

- Но да не съм видял твоите етикети и да не съм вкусил твоя продукция в Хилсбъро или Пинеяс. Нито в Сарасота, Търнър Джон. Ясен ли съм?

Търнър Джон примигна отново.

- Искам да го кажеш на глас.

- Разбрахме се. Имаш думата ми.

Джо кимна.

- Какво си мисли сега баща ти?

Търнър Джон плъзна поглед от дулото, по ръката на Джо и се взря в очите му.

- Мисли си, че за малко да му се наложи отново да слуша хъркането ми.

ДОКАТО ДЖО ЛОБИРАШЕ за легализирането на хазарта и водеше преговори за купуването на хотела, Грасиела отвори собствен пансион. Докато Джо се целеше в изисканата клиен­тела, Грасиела строеше приюти за сираците и изоставените съпруги. Срам за целия народ бе, че мъжете в тези времена напускаха семействата си, както войниците по време на война. Излизаха от лагерите за бездомни, изникнали из страната, апар­таментите под наем и, в случая с Тампа, схлупените къщички, които местните наричаха casitas, за мляко или да изпросят ня­коя цигара, или просто защото бяха чули слухове, че някъде търсят работници, и повече не се връщаха. Без мъже, които да ги пазят, жените понякога ставаха жертви на изнасилвания или биваха принудени да проституират. Децата, останали изведнъж без бащи и често без майки, хващаха улицата или затънтените пътища и новините, които се чуваха за тях след това, рядко бяха добри.

Грасиела дойде една вечер при Джо, който лежеше във вана­та. Донесе две чаши кафе с малко ром. Свали дрехите си, плъзна се във водата срещу него и го попита дали може да вземе фами­лията му.

- Искаш да се омъжиш за мен ли?

- Не мога да го направя в църква.

- Добре...

- Но сме женени, нали?

- Да.

- Тогава искам да взема фамилията ти.

- Грасиела Доминга Маела Росарио Мария Кончита Коралес Кофлин ли?

Тя го плесна по ръката.

- Нямам толкова имена.

Той се наведе да я целуне и се отдръпна назад.

- Грасиела Кофлин?

- Si.

- За мен ще е чест - отвърна той.

- Добре. Купих няколко сгради.

- Няколко?

Тя го погледна с невинни като на кошута кафяви очи.

- Три. Онзи, хм, комплекс до старата фабрика на Перес, се­щаш ли се?

- На Палм Стрийт ли?

Тя кимна.

- Искам да направя приют за изоставени жени и децата им.

Джо не се изненада. Напоследък Грасиела не говореше поч­ти за нищо друго, освен за тези жени.

- Какво стана с каузата ти за политиката в Латинска Аме­рика?

- Влюбих се в теб.

- И?

- Ти ограничаваш възможностите ми за пътувания.

- Май така излиза - разсмя се той.

- Страшно много - усмихна се Грасиела. - Ще се получи. Може би дори един ден ще можеш да печелиш от приюта и така ще дадем пример на останалия свят.

Грасиела мечтаеше за поземлена реформа, за правата на фер­мерите и за справедливо разпределение на богатствата. Вярва­ше в справедливостта - концепция, която Джо бе сигурен, че е, изчезнала от земята, още когато излязла от пелените си.