Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Когато Лорета лежеше така на сцената, тя представляваше доказателство за съществуването на Бог, защото само Бог мо­жеше да сътвори нещо толкова красиво, крехко и мощно.

Тъй че непрекъснато множащите се нейни последователи взеха каузата й доста присърце, а още по-присърце взеха опи­тите на местен гангстер да поквари града им с напаст като ха­зарта. Скоро конгресмените и градските съветници започнаха да връщат хората на Джо с подкупите с отговори като „Не“ или „Нужно ни е още време да преценим всички фактори“, макар Джо да забеляза, че единственото, което не връщаха, бяха па­рите му.

Времето му изтичаше бързо.

Ако Лорета Фигис починеше преждевременно - но по начин, който недвусмислено да изглежда като „злополука“, - след поч­тителен период на траур идеята за казиното можеше да бъде напълно осъществена. Щом обича толкова Иисус, мислеше си Джо, ще й направи услуга, като я прати при него.

Тъй че той знаеше какво е нужно да направи, но още не бе дал заповедта.

Отиде да гледа една от проповедите й. Не се бръсна един ден и се облече като продавач на селскостопански машини или соб­ственик на магазин за фуражи - чист дочен гащеризон, бяла риза, тънка вратовръзка, черно платнено спортно палто и сла­мена каубойска шапка, нахлупена ниско над очите. Сал го зака­ра до палатковия лагер, където отец Ингалс бе организирал сбирката тази вечер, и тръгна по тесния черен път между боро­ви дръвчета, докато не стигна до събралата се тълпа.

Край брега на малко езерце някой бе сковал подиум от щай­ги и Лорета стоеше върху него с баща си отляво и отеца отдяс­но, свели глави. Лорета говореше за свое видение или сън (Джо закъсня и не разбра кое от двете беше). Застанала с гръб към тъмното езеро с бялата си рокля и бяло боне, тя се открояваше на фона на черната нощ като среднощна луна в звездното небе. Тричленно семейство, разказваше тя - майка, баща и бебенце, - пристигнали в непозната страна. Бащата, бизнесмен, изпратен от компанията си в тази непозната земя, имал нареждания да изчака шофьора в железопътната гара и да не излиза навън. Но в чакалнята било горещо, а те били пътували дълго и искали да разгледат новото място. Излезли навън и веднага върху тях се спуснал леопард, черен като въглен. И преди семейството да се окопити, леопардът разкъсал гърлата им със зъби. Мъжът уми­рал, когато се появил друг мъж и застрелял леопарда. Той казал на умиращия бизнесмен, че е шофьорът, нает от компанията, и е трябвало да го изчакат.

- Но те не го изчакали. Защо?

- Същото е и с Иисус - каза Лорета. - Ще изчакате ли? Не можете ли да не се отдавате на земните изкушения, които ще разбият семействата ви? Можете ли да намерите сили да спа­сите близките си от хищниците, докато нашият Спасител се завърне? Или сте твърде слаби?

- Не!

- Защото в най-тежките си мигове и аз съм слаба.

- Не!

- Напротив, слаба съм, но Той ми дава сили - Лорета посочи към небето. - Той изпълва сърцето ми. Но имам нужда от по­мощта ви, за да изпълня желанията му. Трябва ми силата ви, за да продължа да проповядвам словото му и делата му и да не позволявам на черните леопарди да изядат децата ви и да опет­нят сърцата ни с греховете си. Ще ми помогнете ли?

Тълпата викаше Да!, Амин! и О, да! Когато Лорета затвори очи и започна отново да се олюлява, зрителите отвориха очи и се спуснаха напред. Когато Лорета въздъхна, те изстенаха. Когато падна на колене, те ахнаха. И когато легна на една стра­на, всички издишаха в един глас. Протягаха ръце към нея, без да се приближават повече до подиума, сякаш ги делеше неви­дима бариера. Протягаха ръце към нещо, което не бе Лорета. Молеха го, обещаваха му всичко.

Лорета бе порталът, през който влизаха в свят без грехове, без мрак и страх. Свят, в който никога нямаше да са сами. За­щото там бе Бог. И там бе Лорета.

- ТАЗИ ВЕЧЕР - каза Дион в галерията на третия етаж в дома на Джо. - Трябва да я отстраним.

- Да не мислиш, че не съм го обмислял? - попита Джо.

- Проблемът не е в обмислянето, а в изпълнението, шефе.

Джо си представи хотел „Риц“, светлината, извираща от прозорците му към тъмното море, музиката, лееща се под коло надите към залива, докато заровете дрънчат по масите и зяпачите приветстват спечелилите, а той наглежда всичко, обле­чен с фрак.

Запита се, както правеше често през последните няколко сед­мици: „Какво толкова, един живот?“

По строежите и при полагането на железопътни линии вина­ги умираха хора. Умираха от токов удар и други индустриални злополуки всеки ден, по целия свят. И за какво? За да построят нещо, нещо, което ще осигури работни места на сънародници­те им, ще нахрани човешката раса.