Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

И видя, че и тя си мисли същото.

ТЪЙ ЧЕ ПРЕЗ ОНАЗИ СУТРИН бе малко разсеян, когато влезе в кафенето на Нино без първо да надникне през прозореца.

Вътре имаше само три маси - престъпно за заведение, в кое­то предлагаха толкова добро кафе, - а две от тях бяха заети от членове на Клана.

Не че външен човек би разпознал от коя организация са, но Джо веднага виждаше качулките дори да не ги носеха - Клемънт Доувър, Дрю Олтман и Брюстър Енгалс на едната маса, по- старата и умна гвардия; на другата - Джулиъс Стантън, Хейли Луис, Карл Джо Крюсин и Чарли Бейли - всички до един иди­оти, по-скоро способни да подпалят себе си, отколкото кръсто­вете, които изгаряха. Но, както многобройните тъпи хора, кои­то не съзнават колко тъпи са всъщност, тези момчета бяха злоб­ни и безпощадни.

Щом прекрачи прага, Джо разбра, че не са му устроили заса­да. В очите им прочете, че не са очаквали да го видят. Просто бяха дошли да пият кафе и може би да сплашат собствениците, за да им платят за охрана. Сал бе отвън, но не бе същото като да е вътре. Джо отметна сакото си назад и остави ръката си да виси на сантиметър от пистолета, без да сваля очи от Енгалс, водача на тази групичка и пожарникар от Девети район на Луц Джанкшън.

Енгалс кимна, по устните му се плъзна тъничка усмивка и пре­мести поглед върху нещо зад Джо на третата маса до прозореца. Джо също погледна натам и видя Лорета Фигис, която бе стана­ла свидетел на цялата сцена. Джо свали ръка от хълбока си и пусна сакото. Никой нямаше да започне престрелка при условие, че Мадоната на Тампа седеше на метър и половина от него.

Джо кимна на Енгалс и каза:

- Друг път тогава.

Повдигна шапка за поздрав и понечи да излезе, когато Лоре­та се обади:

- Мистър Кофлин, заповядайте, седнете.

- Не, не, госпожице Лорета. Изглежда се наслаждавате на спокойна сутрин. Не искам да ви притеснявам.

- Настоявам - каза тя, тъкмо когато Кармен Аренас, жената На собственика, се приближи до масата.

Джо сви рамене и свали шапката си.

- Както обикновено, Кармен.

- Добре, мистър Кофлин. Госпожице Фигис, ще желаете ли нещо?

- Да, още едно кафе.

Джо седна и остави шапката на коляното си.

- Тези господа май не ви харесват - започна Лорета.

Джо забеляза, че днес не бе облечена в бяло. Роклята й бе по- скоро в светъл прасковен нюанс. При повечето хора не би го забелязал, но Лорета Фигис бе станала толкова неразривно свързана с белия цвят, че с дрехи във всякаква друга разцветка изглеждаше като че ли малко гола.

- Скоро няма да ме поканят на неделен обяд - отвърна Джо.

- Защо? - Лорета се приведе над масата, когато Кармен до­несе кафетата.

- Спя с нечистокръвни, работя с нечистокръвни, дружа с нечистокръвни - той погледна през рамо. - Пропуснах ли нещо, Енгалс?

- Като изключим, че уби четирима от нашите ли?

Джо кимна в знак на благодарност и се обърна към Лорета.

- А, и освен това мислят, че съм убил четирима от приятели­те им.

- Убихте ли ги?

- Днес не сте облечена в бяло - каза той.

- Почти бяло е.

- Как ще приемат това вашите... - той се опита да намери подходящата дума, но на ум му дойде само - последователи.

- Не знам, мистър Кофлин - отвърна тя и в гласа и нямаше фалшива бодрост, в очите й нямаше отчаяно спокойствие.

Момчетата от Клана станаха от масата си и излязоха един по един, като всеки успя я да побутне стола на Джо, я да го срита в краката.

- С теб ще се видим скоро - каза му Доувър и после вдигна шапка за поздрав към Лорета. - Госпожице.

Те излязоха и в кафенето останаха само Джо, Лорета и кап­ките от снощния дъжд, стичащи се от улука на балкона върху тротоара. Джо разглеждаше Лорета, докато тя отпиваше от ка­фето. Ярката светлина, струяща от погледа й от деня, в който излезе от бащиния си дом преди две години и смени черната траурна рокля на смъртта с бялата рокля на прераждането, бе изчезнала.

- Защо баща ми ви мрази толкова?

- Аз съм престъпник. А той беше началникът на полицията.

- Но преди той ви харесваше. Дори веднъж, докато бях още в гимназията, ви посочи и каза: „Това е кметът на Ибор. Той пази реда“.

- Наистина ли?

Джо отпи от кафето си.

- Онези дни бяха по-невинни, предполагам.

Лорета също отпи от кафето си.

- Какво направихте, за да си навлечете презрението му?

Джо поклати глава.

Сега бе неин ред да се взира изпитателно в него в продълже­ние на една дълга, неловка минута. Джо я гледаше в очите, до­като тя изучаваше неговите. Изучаваше го, докато изведнъж не я осени.