Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Това е грозната страна на живота извън закона.

- А, мамка му, ние не сме хора извън закона. Ние сме ганг­стери.

Естебан го гледа известно време и каза:

- С теб е невъзможно да се говори разумно, когато си в по- добно състояние - той обърна снимката на бюрото си и се вгледа в нея. - Ние не сме от онези, които се грижат за ближния, Джоузеф. Всъщност ближният ще се обиди, ако си помислим, че не може да се грижи сам за себе си.

„Лорета“, помисли си Джо. „Лорета, Лорета. Взимахме ли, взимахме от теб и очаквахме да продължиш да се бориш без онова, което ти откраднахме.“

Естебан сочеше към снимката.

- Виж тези хора. Танцуват, пият и живеят. Защото утре може да умрат. И ние с теб може утре да сме мъртви. Ако някой от тези гуляйджии, да речем този мъж... - Естебан посочи към гос­подин с лице като на булдог, бял смокинг и група жени, насъ­брали се зад него, сякаш се канеха да вдигнат набитото конте на раменете си, всички блещукащи в пайети и ламе, - ... умре, докато се прибира с колата, защото се е наквасил с твърде мно­го „Суарес резерва“, за да шофира, ние ли ще сме виновни?

Джо погледна зад булдога към красивите жени, повечето от които бяха кубинки с коси и очи като на Грасиела.

- Ние ли ще сме виновни? - попита пак Естебан.

Освен една жена. По-дребна, извърнала поглед от обектива, взряна в нещо извън кадър, сякаш някой бе влязъл и я бе изви­кал по име, точно когато светкавицата е проблеснала. Жена с коса като пясък и очи светли като зима.

- Моля? - попита Джо.

- Ние ли ще сме виновни, ако някой татоп [6] Матоп (исп.) - търтей. - Б. пр. реши да...

- Кога направи тази снимка? - прекъсна го Джо.

- Кога ли?

- Да, да. Кога?

- На откриването на „Зут“.

- А кога беше откриването?

- Миналия месец.

Джо го погледна съсредоточено.

- Сигурен ли си?

Естебан се разсмя.

- Ресторантът е мой. Естествено, че съм сигурен.

Джо допи чашата си на един дъх.

- И няма начин тази снимка да е направена по друго време и да е попаднала сред онези, които си направил миналия месец?

- Моля? Не. Кога друг път?

- Да речем преди шест години.

Естебан поклати глава, все още ухилен, но очите му вече помръкваха разтревожено.

- Не, не, Джоузеф. Направих я миналия месец. Защо?

- Виждаш ли тази жена? - Джо посочи с пръст Ема Гулд. - Тя умря през 1927-ма.

- Сигурен ЛИ СИ, че е тя? - попита Дион на следващата сутрин в кабинета на Джо.

Джо извади от джоба си снимката, която Естебан бе свалил от рамката снощи, и я постави на бюрото пред Дион. - Ти ми кажи.

Дион плъзна поглед по фотографията, спря в една точка и се облещи.

- Ами, да, тя е - той изгледа Джо косо. - Каза ли на Грасиела?

- Не.

- Защо?

- Ти на твоите жени всичко ли казваш?

- Нищо не им казвам, но ти си по-голям женчо от мен. Пък и тя носи детето ти.

- Прав си - Джо вдигна поглед към тавана. - Не съм й казал още, защото не знам как.

- Лесно е. Просто казваш: „Миличка, скъпа, съкровище, по­мниш ли онази мацка, по която си падах едно време? Онази, Дето ти разправях, че е ритнала камбаната? Ами, оказа се, че е жива, че е в родния ти град и още си е голяма сладурана. Като стана въпрос за сладко, какво има за вечеря?“.

Застаналият до вратата Сал сведе глава, за да прикрие ус­мивката си.

- Забавно ти е, а? - попита Джо Дион.

- Нямаш си и представа - отвърна Дион, който вече целия се тресеше на стола.

- Ди, говорим за шест години ярост, за шест години... - Джо вдигна ръце, защото не успя да намери думи да му обясни. - Оцелях в Чарлстаун именно заради този гняв, провесих Мазо от шибания покрив заради това, изгоних Албърт Уайт от Там­па, по дяволите...

- Изгради империя заради този гняв.

- Да.

- Е, когато я видиш, й благодари от мое име.

Джо отвори уста, но не измисли какво да каже.

- Виж - продължи Дион, - не харесвах пачаврата, много до­бре го знаеш. Но тя намери начин да те вдъхнови, шефе. Питах те дали си казал на Грасиела, защото нея я харесвам. При това много.

- И аз я харесвам - обади се Сал и двамата го изгледаха. Сал вдигна дясната си ръка помирително, тъй като в лявата държе­ше автомат. - Съжалявам.

- Ние си говорим така - обърна се към него Дион, - защото като малки се млатехме. За теб той винаги ще е само шеф.

- Няма да се повтори.

Дион се обърна обратно към Джо.

- Не сме се млатили като деца - каза Джо.

- Напротив.

- Не, ти ме съдираше от бой.