Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Джо погледна към Мазо.

Мазо го изгледа съсредоточено в отговор.

- Аз изградих организацията тук - каза Джо.

Мазо кимна.

- Изкарах от града десет, дори единайсет пъти повече от шибания Лу Ормино.

- Защото ти позволих - отвърна Мазо.

- Защото се нуждаеше от мен.

- Хей, умнико - намеси се Дигър, - не си притрябвал нико­му.

Мазо помаха с ръка на сина си да се успокои с жест като към куче. Дигър се облегна назад, а Мазо се обърна към Джо.

- Бихме могли да те използваме, Джоузеф. Бихме могли. Но усещам липса на признателност.

- Аз също.

Този път ръката на Мазо стисна силно коляното му.

- Ти работиш за мен. Не за себе си, не за мазните латиноси, нито за негрите, с които си се сдушил. Ако ти кажа да изчистиш лайната от тоалетната ми, познай какво ще направиш? - Мазо се усмихна и продължи със страховито тих глас. - Ще убия пачаврата ти и ще изгоря къщата ти до основи, ако поискам. Много добре го знаеш, Джоузеф. Просто тази лъжица се оказа малко голяма за твоята уста. Виждал съм го и преди.

Мазо вдигна ръка от коляното на Джо и го потупа по бузата.

- Тъй че, искаш ли да си шеф на отряд или искаш да чистиш лайната от тоалетната ми, когато имам диария? Приемам кан­дидатури и за двата поста.

Ако сега се съгласеше, Джо щеше да разполага с няколко дни преднина, за да говори с всичките си сътрудници, да организи­ра силите си и да подреди шахматните фигурки правилно. До­като Мазо и биячите му пътуваха с влака на север, той щеше да вземе самолет до Ню Йорк, да говори лично с Лучано, да изва­ди отчетите на бюрото му и да му покаже каква печалба може Да му докара той и какви загуби да му нанесе малоумният Дигър Пескаторе. Имаше голяма вероятност на Лъки да му просветне и да се разминат с минимални кръвопролития.

- Шеф на отряд - заяви Джо.

- А, браво, момчето ми - усмихна се широко Мазо и щипна Джо по бузите. - Браво.

Когато Мазо стана от стола, Джо също се изправи. Стиснаха си ръце. Прегърнаха се. Мазо го целуна по двете бузи, на мес­тата, на които го бе ощипал.

Джо стисна ръка на Дигър и му каза, че няма търпение да започне да работи с него.

- За мен - напомни му Дигър.

- Точно така, за теб.

После тръгна към вратата.

- Ще вечеряме ли заедно? - попита Мазо.

Джо спря на прага.

- Разбира се. В „Тропикале“ в 9 ч., удобно ли ти е?

- Да.

- Добре, ще запазя най-хубавата маса.

- Прекрасно - отвърна Мазо. - И се погрижи дотогава да е мъртъв.

- Моля? - Джо свали ръка от бравата. - Кой?

- Приятелят ти - Мазо си наля кафе. - Едрият.

- Дион?

Мазо кимна.

- Той нищо не е направил.

Мазо го изгледа.

- Нещо пропуснал ли съм? - попита Джо. - Той ни изкарва много пари и е страхотен стрелец.

- Той е къртица - отвърна Мазо. - Преди шест години те изпорти. Това означава, че след шест минути, след шест дни или шест месеца ще го направи отново. Не мога да допусна за сина ми да работи къртица.

- Не - отвърна Джо.

- Моля?

- Той не ме е предавал. Брат му беше, нали ти казах.

- Помня какво ми каза, Джоузеф. Но знам, че ме излъга. Ще ти позволя една лъжа - Мазо вдигна показалец, докато сипва­ше сметана в кафето си. - Вече я използва. Убий това лайно преди вечеря.

- Мазо, виж - започна Джо, - беше брат му. Сигурен съм.

- Нима?

- Да.

- Значи не ме лъжеш?

- Не те лъжа.

- Защото знаеш какво ще стане, ако ме лъжеш.

„Боже“, помисли си Джо, „дошъл си, за да откраднеш бизне­са ми и да го дадеш на шибания си син. Хайде, какво още ча­каш?“

- Знам.

- Не се отказваш от версията си.

Мазо пусна бучка захар в чашата си.

- Не се отказвам от нея, защото е самата истина.

- Истината и само истината, а?

Джо кимна.

- Истината и само истината.

Мазо поклати тъжно глава, а вратата зад Джо се отвори и в стаята влезе Албърт Уайт.

ПЪРВОТО, КОЕТО ДЖО ЗАБЕЛЯЗА в Албърт Уайт, бе кол­ко е остарял през последните три години. Отишли си бяха бе­лите и кремави костюми и гети за по петдесет долара. Обувки­те му бяха малко по-здрави от картонените, които носеха без­домниците и бедняците из цялата страна. Реверите на кафявия му костюм бяха износени, а на лактите платът бе протрит. Подстрижката му бе такава, каквато биха направили разсеяна съпру­га или дъщеря у дома.

Второто, което Джо забеляза, бе, че Албърт държи автомата на Сал Урсо в дясната си ръка. Позна, че е автоматът на Сал заради драскотините по цевта. Сал имаше навика да потрива цевта с лявата си ръка, докато държеше автомата в скута си. Той още носеше брачната си халка, макар жена му да бе почи­нала по време на епидемията от тиф през 1923 г., малко преди Сал да дойде да работи за Лу Ормино в Тампа. Когато Сал по­триваше автомата, халката драскаше метала. Сега, след години в ръцете му, по оръжието не бе останало почти нищо от покри­тието.