Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Знам - отвърна Дион. - Вижда се.

Фасани и Уолъс довлякоха Албърт Уайт по палубата и го пуснаха пред Джо.

Задната част на главата му бе отнесена, а на мястото на сърце­то му имаше черен кървав съсирек. Джо клекна до трупа и из­вади часовника на баща си от джоба на Албърт. Огледа го набързо дали е повреден и след като не видя поражения, го при­бра в джоба си. После седна на палубата.

- Трябваше да го гледам в очите.

- Моля? - попита Дион.

- Трябваше да го гледам в очите и да му кажа: „Мислеше си, че си ме хванал, но аз хванах теб, тъпако!“.

- Имаше този шанс преди четири години - отвърна Дион и подаде ръка на Джо.

- Исках пак да го направя - Джо хвана протегната ръка.

- Мамка му - каза Дион, докато го вдигаше. - Никой не по­лучава подобен шанс два пъти.

ТУНЕЛЪТ, КОЙТО ВОДЕШЕ до хотел „Ромеро“, започваше от Кей 12, вървеше осем пресечки под Ибор и бяха нужни пет­найсет минути, за да се измине разстоянието, ако тунелът не бе наводнен от прилива или превзет от нощните плъхове. За щас­тие, Джо и хората му пристигнаха на кея по средата на деня и при отлив. Изминаха разстоянието за десет минути. Имаха слънчеви изгаряния, бяха дехидратирани, а в случая на Джо - и ранени, но той бе заявил ясно на всички, докато пътуваха от Егмонт Кий, че ако Мазо е и наполовина толкова умен, колкото Джо знаеше, че е, със сигурност е поставил срок, в който Албърт да му се обади. Ако заподозреше, че операцията му се е прова­лила, нямаше да губи нито миг, за да ги издири.

Тунелът завършваше със стълба, която водеше нагоре до вра­тата на котелното отделение. След него се намираше кухнята. След кухнята бе кабинетът на управителя, от който се стигаше до рецепцията. Във всяко от последните три помещения може­ха да видят и чуят, ако някой ги чака зад вратите, но разстоянието между върха на стълбата и котелното криеше сериозни неиз­вестни. Поради това стоманената врата винаги стоеше заклю­чена и се отваряше само след изричането на парола. Досега по­лицията никога не бе обискирала „Ромеро“, защото Естебан и Джо плащаха на собствениците, които от своя страна плащаха на съответните хора да си затварят очите, и хотелът не привли­чаше излишно внимание. В него нямаше действаща кръчма; там просто се вареше алкохол, който след това тръгваше по кон­трабандните маршрути.

След няколко спора как да минат през стоманена врата с три резета и ключалка от другата страна, решиха, че ще е най-добре да ги прострелят - Кармине Пароне щеше да прикрива Дион от върха на стълбата, докато той разбие ключалката с пушката си.

- Ако от другата страна на вратата има някой, ще се окажем в капан - заяви Джо.

- Не - отвърна Дион. - Ние с Кармине ще сме в капан. Мамка му, дори не знам дали няма да загинем от рикошетите. А вие, женчовци? Мамка му.

Той се усмихна на Джо.

- Огън в дупката.

Джо и останалите слязоха по стълбата и застанаха в тунела, когато чуха Дион да казва на Кармине „Последен шанс“ и да отправя първия си изстрел към вратата. Гърмът бе силен - ме­тал срещнал метал в тясно помещение от цимент и метал. Дион не спря. Докато парчетата от вратата още падаха по пода, той стреля втори и трети път и Джо предположи, че ако в хотела има останали хора, то те вече са тръгнали към тях. По дяволи­те, ако на десетия етаж още имаше някого, вече знаеха къде да ги намерят.

- Хайде, да вървим - извика Дион.

Кармине не бе оцелял. Дион премести тялото му и го подпря на стената, за да могат другите да се качат по стълбата. Парче метал - кой знае от какво - бе влязло в мозъка на Кармине през окото и той се взираше в тях с другото, а от устата му още висеше незапалена цигара.

Изтръгнаха вратата от пантите, минаха през котелното до спиртоварната и от нея влязоха в кухнята. Вратата между кух­нята и кабинета на управителя имаше кръгло прозорче в среда­та, през което се виждаше малък коридор, настлан с балатум.

Вратата на управителя бе открехната и в кабинета се забеляз­ваха следи от скорошна сбирка - амбалажна хартия, обсипана с трохи, чаши от кафе, празна бутилка от уиски, преливащи пепелници.

Дион погледна към Джо и рече:

- Аз лично никога не съм очаквал, че ще доживея дълбоки старини.

Джо издиша през устата и прекрачи прага. Минаха през ка­бинета на управителя, излязоха зад рецепцията и разбраха, че хотелът е празен. Не все едно, че са им устроили засада, а наи­стина празен. Най-доброто място за засада бе котелното. Ако бяха искали да ги примамят навън, за да са сигурни, че ще ги изловят всичките, щяха да го направят в кухнята. В логистично отношение обаче фоайето представляваше кошмар- имаше твърде много скришни местенца, би било твърде лесно да се разпръснат тук, а и от улицата ги деляха само десет стъпки.