Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- За да си изкарвам прехраната.

- Смъртта прехрана ли е?

- Не съм мъртъв.

- До края на деня обаче може да си, Джоузеф. Възможно е. Дори да спечелиш днешната битка и следващата, и онази след нея, в работата ти има толкова насилие, че то със сигурност - със сигурност - ще се върне към теб. Ще те намери.

Точно това му бе казал баща му.

Джо дръпна от цигарата, издиша пушека и го проследи с по­глед как се разсейва към тавана. Не можеше да отрече, че в думите й има истина, както имаше истина и в думите на баща му. Но точно сега нямаше време за истината.

- Не знам какво би трябвало да кажа - отвърна той.

- Нито пък аз.

- Хей.

- Какво?

- Откъде знаеш, че е момче?

- Защото непрекъснато рита. Също като теб.

- Аха.

- Джоузеф? - Грасиела дръпна от цигарата си. - Не ме оста­вяй да го отглеждам сама.

ЕДИНСТВЕНИЯТ ВЛАК, който заминаваше от Тампа следо­беда, беше експрес „Ориндж Блосъм“. Двата пътнически влака за крайбрежието вече бяха отпътували, а следващите потегля­ха чак на другия ден. „Ориндж Блосъм“ беше луксозен влак, който пътуваше от и до Тампа само през зимните месеци. Про­блемът за Мазо, Дигър и хората им бе, че всички места вече бяха резервирани.

Докато подкупваха кондуктора, пристигнаха полицаи. При това не техни хора.

Мазо и Дигър седяха на задната седалка на един автомобил в полето западно от гарата, където ясно виждаха тухлената сгра­да с бял като глазура на торта кант и петте железопътни линии зад нея - релси от горещо валцована стомана, които се прости­раха по равния до хоризонта терен на север, изток и запад и лъкатушеха като вени през страната.

- Трябваше да се захванем с железопътния бизнес, докато му беше времето преди десетина години - каза Мазо.

- Имаме камиони, това е по-добре - отвърна Дигър.

- С камионите няма да можем да се спасим.

- Хайде просто да потегляме.

- Да не мислиш, че няма да забележат италианците с черни шапки в лъскави коли, които карат през шибаните портокалови горички?

- Ще пътуваме през нощта.

Мазо поклати глава.

- Вече са блокирали пътищата. Онова ирландско копеле вече ги е пратило по всички пътища оттук до Джаксънвил.

- Не бива да пътуваме с влак, татко.

- Напротив.

- Мога да уредя самолет от Джаксънвил...

- Ти лети с проклетите смъртоносни капани. Но не го искай от мен.

- Татко, напълно безопасни са. По-безопасни са от... от...

- От влаковете ли? - посочи Мазо към гарата.

В същия миг отекна гръм и на около километър и половина от тях в полето се вдигна пушек.

- Патици ли ловят? - попита Дигър.

Мазо погледна сина си и си помисли колко е тъжно, че този тъпак е най-умното от трите му отрочета.

- Да видя патици наоколо?

- Тогава...? - Дигър присви очи. Наистина не можеше да се сети.

- Току-що взривиха релсите - обясни Мазо и погледна косо сина си. - Между другото, слабоумието си го наследил от май­ка си. Жената не можеше да спечели игра на морски шах и сре­щу купа шибана супа.

МАЗО И ХОРАТА МУ чакаха край една телефонна кабина, до­като Антъни Сервидоне отиде с куфар, пълен с пари, в хотел „Тампа Бей“. След час той се обади и докладва, че са се погри­жили за стаите. Доколкото виждал, наоколо нямало полицаи и местни бандити. Да пращали охраната.

Пратиха я. Не че бяха останали кой знае колко хора след слу­чилото се на влекача. Бяха изпратили дванайсет души на лод­ката, тринайсет, ако брояха онзи мазник Албърт Уайт. Така им оставаше охрана от седмина, както и личният бодигард на Мазо, Сепе Карбоне. Сепе бе ог родния град на Мазо, Алкамо, на северозападния бряг на Сицилия. Той бе много по-млад и два­мата с Мазо бяха раснали там по различно време. Въпреки това Сепе му бе съгражданин - безмилостен, безстрашен и верен до смърт.

След като Антъни Сервидоне се обади, за да потвърди, че охраната е проверила етажа и фоайето, Сепе закара Мазо и Дигър до „Тампа Бей“ и се качиха с товарния асансьор до сед­мия етаж.

- Колко време ще стоим тук? - попита Дигър.

- До вдругиден - отвърна Мазо. - Дотогава ще кротуваме. Дори този проклет ирландец няма достатъчно власт, за да държи блокадите по пътищата толкова дълго. Ще отидем до Маями с кола и ще хванем влак.

- Искам момиче - рече Дигър.

Мазо удари сина си зад врата.

- Ти не разбираш ли какво значи да кротуваш? Момиче? Шибано момиче? Защо не я помолиш да доведе и приятелки, че и оръжия да вземе, тъпако?

Дигър потри глава.

- Мъжете си имат нужди.

- Ако виждаш мъж тук, ми го посочи.