Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Не исках да убивам никого - заяви Джо.

Той погледна към Антъни Сервидоне.

- Искаш ли да умреш?

- Не, мистър Кофлин, не искам да умирам.

- На някой друг да му се мре?

Джо огледа коридора и видя как няколко мъже поклащат глави.

- Ако искате да се върнете в Бостън, имате благословията ми. Ако искате да останете тук, да се порадвате на слънцето и да се запознаете с хубави момичета, можем да ви предложим работа. В наши дни работа не се намира лесно, тъй че ако жела­ете, ни уведомете.

Джо не измисли какво друго да каже. Той сви рамене и два­мата с Дион се качиха в асансьора на път за фоайето.

СЕДМИЦА ПО-КЪСНО, в Ню Йорк, Джо и Дион влязоха в кабинет в задната част на застрахователна фирма в Манхатън и седнаха срещу Лъки Лучано.

Теорията на Джо, че най-страшните мъже са и най-уплашени, се изпари на мига. В Лучано нямаше и капчица страх. По лицето му не се четеше почти нищо, наподобяващо емоция, може би с изключение на черен и бездънен гняв в дълбините на бе­зизразния му поглед.

Единственото, което този човек знаеше за страха, бе как да го всява у другите.

Беше облечен безупречно и би бил красавец, ако кожата му не приличаше на пържола, налагана с чук, за да стане крехка. Дясното му око бе притворено след неуспешен опит за поку­шение през 1929 г., а дланите му бяха големи и изглежда може­ха да смачкат череп все едно е домат.

- Вие двамата надявате ли се да излезете живи оттук? - по­пита той щом се настаниха.

- Да, сър.

- Тогава ми обяснете защо трябва да намеря заместници за цялата си мениджърска група в Бостън.

Обясниха му и докато говореха, Джо продължи да търси ня­какъв знак в тъмните очи дали приема аргументите им, но все едно разговаряше с мраморен под - единственото, което виж­даше в погледа му, бе собственото си отражение.

Когато приключиха, Лъки стана и погледна през прозореца към Шесто Авеню.

- Много шум вдигнахте на юг. Какво стана с онази светица, която умря? Баща й не беше ли началникът на полицията?

- Принудиха го да се пенсионира - отвърна Джо. - Последно чух, че е в някакъв санаториум. Той не може да ни навреди.

- Но дъщеря му почти успя. И ти й позволи. Затова говорят, че си мекушав. Не страхливец, не казвам това. Всички знаят, че за малко да очистиш онзи селяндур през 1930-та, а и онази ра­бота с кораба искаше смелост. Но не се погрижи за онзи спир- товар през 1931-ва и позволи на едно момиче - на шибано мо­миче, Кофлин - да спре плановете ти за казиното.

- Вярно е. Нямам извинение.

- Да, нямаш - Лучано погледна през бюрото към Дион. - Ти какво щеше да направиш с онзи спиртовар?

Дион погледна колебливо към Джо.

- Не гледай към него. Гледай към мен и ми кажи истината.

Но Дион продължи да гледа към Джо, докато той не му каза:

- Кажи му истината, Ди.

Дион се обърна към Лъки.

- Щях да му светя маслото, мистър Лучано. И на синовете му - Дион щракна с пръсти. - Щях да избия цялото семейство.

- А онази светица?

- Нея щях да накарам да изчезне.

- Защо?

- За да дам на последователите й възможността да я провъз­гласят за светица. Могат да си казват, че се е възнесла на небе­то или каквото там искат. Междувременно щяха много добре да знаят, че сме я накълцали и сме я хвърлили на крокодилите, тъй че да не се ебават повече с нас, но пък да си се събират да я почитат и да пеят химни в нейна чест.

- Ти си онзи, за когото Пескаторе твърдеше, че е къртица.

- Да.

- Така и не разбрах логиката в това - обърна се Лучано към Джо. - Защо ще се довериш на къртица, която те прати в пандиза за две години.

- Не бих го направил - отвърна Джо.

Лучано кимна.

- Точно това си помислихме, когато се опитахме да убедим стареца да се откаже.

- Но вие сте го поръчали.

- Поръчахме да те отстрани, ако откажеш да използваш же­лезниците ни и профсъюзите ни в търговията си с алкохола.

- Мазо не ми е казвал нищо подобно.

- Нима?

- Да, сър. Заяви просто, че вече съм на заповедите на сина му и че трябва да убия приятеля си.

Лучано се взира дълго в него.

- Добре - каза той накрая. - Слушам предложението ти.

- Направете него шеф - посочи Джо с палец към Дион.

- Какво? - възкликна Дион.

Лучано се усмихна за пръв път.

- А ти ще останеш като consigliere ли?

- Да.

- Я чакайте малко, чакайте - възрази Дион.

Лучано го погледна и усмивката му помръкна.

Дион бързо схвана знака.

- За мен ще е чест - каза той.

- Откъде си? - попита Лучано.

- От град Манганаро в Сицилия.

Лучано повдигна вежди.

- Аз съм от Леркара Фриди.