Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Ние вече сме богати - отбеляза Грасиела.

- Ще бъдете още по-богати.

- Ами ако не целим да забогатяваме повече?

- Тогава погледнете на нещата по следния начин - предложи Киги. -Ако оставите селото да гладува, някоя сутрин може да намерите всичките му обитатели заспали в нивата ви.

Джо се изправи на стола си.

- Това заплаха ли е?

Киги поклати глава.

- Знаем много добре кой сте, мистър Кофлин. Известният американски гангстер. Приятел на полковника. По-безопасно ще е човек да пререже гърлото в открито море, отколкото да ви заплашва - той се прекръсти със сериозно изражение. - Но когато хората гладуват и нямат къде да живеят, къде мислите, че отиват?

- Не и на моята земя - отвърна Джо.

- Но земята не е ваша, а на Бог. Вие само сте я взели под наем. Ромът? Животът? - той се потупа по гърдите. - Всички ние само взимаме под наем живота си от Бог.

ОСНОВНАТА КЪЩА се нуждаеше от почти толкова голям ре­монт, колкото фермата.

Докато навън вървеше оранта, вътре стягаха домашното ог­нище. Грасиела накара работниците да измажат и пребоядисат стените наново, да изкъртят пода в половината къща и да го сменят. Първоначално имаше само една тоалетна; когато Киги започна брануването, вече имаше четири.

По това време редовете тютюн вече бяха високи по метър и двайсет. Една сутрин Джо се събуди сред толкова сладък и аро­матен въздух, че незабавно изгледа похотливо извивката: на шията на Грасиела. Томас спеше в люлката си, а Грасиела и Джо излязоха на балкона и се вгледаха в нивите. Когато Джо си легна, те бяха кафяви, но сега зеленият килим се бе окичил с розови и бели цветчета, които сияеха на меката утринна свет­лина. Двамата гледаха земята си от балкона на къщата си в по­лите на Сиера дел Росарио и докъдето им стигаше погледът, цветчетата искряха.

Грасиела, застанала пред него, протегна ръка и я обви около врата му. Той постави длани върху корема й и положи брадичка на рамото й.

- А казваш, че не вярваш в Бог - рече тя.

Джо си пое дълбоко въздух и вдъхна аромата й.

- А ти не вярваш, че мръсните пари могат да се използват за добри дела.

Тя се изкикоти и той усети вибрациите от смеха й по дланите и брадичката си.

ПО-КЪСНО СЪЩАТА сутрин пристигнаха работниците и тех­ните деца, тръгнаха през нивите и започнаха да берат цветче­тата. Растенията бяха разперили листа като птици крилете си и от прозореца на следващата сутрин Джо вече не можеше да види почвата, нито цветчетата. Под ръководството на Киги фермата продължаваше да работи без проблем. За следващия етап той доведе още повече деца от селото, десетки деца, и понякога Томас се смееше неудържимо, когато чуеше смеха им на полето. Често Джо седеше вечер и слушаше как момче­тата играят бейзбол на една от нивите, оставени за угар. Иг­раеха, докато и последната светлина на деня не угаснеше в небето, само с дръжка от метла и одърпана топка, която бяха намерили отнякъде. Покритието от телешка кожа отдавна се бе скъсало, както и вълната, но бяха успели да спасят корко­вата сърцевина.

Слушаше виковете им, ударът на пръчката в топката и си мис­леше как Грасиела неотдавна му бе казала, че е добре Томас скоро да се сдобие с братче или сестричка.

Джо си помисли: „Защо да спираме с едно дете?“

РЕМОНТЪТ НА КЪЩАТА вървеше по-бавно от съживяване­то на фермата. Един ден Джо отиде до Стария град в Хавана, за да потърси Диего Алварес - художник, реставратор на витражи. Двамата със сеньор Алварес се споразумяха за цената и кога ще му е удобно да измине сто и шейсетте километра до Аркенас, за да поправи прозорците, които Грасиела бе успяла да спаси.

След срещата Джо отиде до бижутерия на Авенида де лае Мисионес, препоръчана му от Майер. Часовникът на баща му, който изоставаше от повече от година, окончателно бе спрял да работи преди месец. Бижутерът - мъж на средна възраст с ос­тро лице и постоянно присвити очи - взе часовника, отвори капака и обясни на Джо, че макар часовникът да е изящен, за него трябва да се полагат грижи повече от веднъж на десет го­дини. Виждал ли Джо частите, тези крехки и деликатни колел­ца? Трябвало да се смажат.

- Колко време ще отнеме? - попита Джо.

- Не знам със сигурност. Трябва да го разглобя и да прегле­дам всички части.

- Разбирам. Колко време ще отнеме?

- Ако трябва само да се смаже и няма други повреди, четири дни.

- Четири - повтори Джо и усети потрепване в гърдите, ся­каш през душата му току-що бе прелетяла малка птичка. - Няма ли как да стане по-бързо?