Брайан Хейг - Врагове по неволя

— А ти? — попита тя и умолително се взря в мен.

— Мисля, че зависи от споразумението. Но не бих се колебал много. Ако предложи да отпадне обвинението в предумишлено убийство или пък присъдата да бъде каквато и да е друга освен смъртна, направо ще скоча.

— Защо? Защото разполагаме само с шест дни и всички доказателства уличават Томас? Или защото смяташ, че той наистина е виновен?

— Защото ще го отърва от електрическия стол. Това е най-доброто, на което можем да се надяваме в този момент. По-късно можем да обжалваме. Може би ще намерим нещо, което да го оневинява.

— „Ние“ ли каза, Дръмънд? Веднага щом това дело свърши, ще ти възложат ново, нали така? А и Организацията сигурно ще ме прехвърли да работя по друг процес.

— Той ще намери някой да го представлява.

— Това не е приемлива възможност. Томас няма да се съгласи. Сам ми го каза, никакви споразумения — каза Катрин и гласът й прозвуча разтревожено като никога досега.

Протегнах ръка и улових малката й длан.

— Поеми дълбоко дъх и брой до десет — казах успокоително. — Пак вземаш нещата прекалено навътре.

— Така е, по дяволите! — избухна тя, издърпа ръката си и ме изгледа с омраза.

За момент си помислих, че ще ме зашлеви. Не претендирам, че разбирам жените, а се обърквам още повече с лесбийките като Катрин. Но този път бях наистина изненадан. Тази жена сменяше настроенията си по-бързо, отколкото манекенките — роклите си.

— По дяволите, Катрин, просто се опитвам да те накарам да мислиш разумно. Ще ме разбереш по-добре, когато видиш Голдън. Повярвай ми, този тип може да те даде на химическо чистене, да те изглади и да те сгъне на четири, преди да си успяла да гъкнеш. Неслучайно му викат Бързия Еди.

Всъщност го наричахме Бързия Еди, защото можеше да свали бикините на всяко момиче с по-голяма сръчност от всяко друго човешко същество на света. Не че се безпокоях по този въпрос за Катрин — нали нейните електроди бяха с обърнати полюси.

— Може би ще е най-добре да дойдеш с мен — обади се тя, без да спира да се цупи.

— С удоволствие — отвърнах, макар че всъщност изобщо нямаше да е с удоволствие.

Честно казано, най-голямо удоволствие щеше да ми достави да не видя Еди Голдън до края на живота си. Човек трябва да знае докъде се простират възможностите му, а Еди беше демонстрирал достатъчно красноречиво докъде стигат моите, при това на два пъти. Истината беше, че се боях до смърт от него.

Трябва да й се признае на Катрин — успя да се съвземе с нечовешка бързина. Когато стигнахме до кабинета на Еди, вече беше хладна и спокойна като ледник. Демонстрира огромна самоувереност, когато прекрачи прага и влезе с такъв апломб, сякаш притежаваше този офис; сякаш и съдията, и всички доказателства се намираха в малкото й джобче.

За съжаление Еди не се впечатляваше лесно от такива номера. Изправи се зад бюрото и ни облъчи с най-редфордската си усмивка, която сякаш искаше да каже: „Аз съм разкошното съседско момче, което ще ви накълца задниците на ситни парченца.“

— Мис Карлсън, не можете да си представите какво огромно удоволствие е за мен най-сетне да се запозная с вас — обяви той, топло се ръкува с нея и изобщо изигра перфектния джентълмен.

След това наклони глава и ме погледна с любопитство.

— Вие сте… ммм… Дръмънд, нали? Не се ли познаваме отпреди?

Ако не съм го споменавал досега, Еди Голдън много обича да играе такива игрички. Кимнах срамежливо.

— Да, срещали сме се два пъти, Еди.

— О, да — каза той, сякаш нямаше да се сети, ако не бях опреснил паметта му. — Делото на Дресър преди… Кога, по дяволите, беше това? Лятото на 95-а, нали? И Клайд Уорън, през 99-а. Ти ги защитаваше, нали?

Можете да бъдете сигурни, че Еди помни и най-малките подробности по всяко дело, което е спечелил.

— Точно така, Еди. В килера у дома държа две от твоите бейзболни бухалки.

— Ха-ха-ха — разсмя се той, сякаш искаше да каже: „Знам, че е глупав навик, но просто не мога да го откажа.“

После пак се върна към ролята на най-добрия домакин на света.

— Няма ли да седнете? Мога ли да ви предложа нещо? Кафе? Безалкохолни?

— Не, нищо — отвърна Катрин. — Не сме дошли да си бъбрим.

— Разбира се — отвърна той все още усмихнат, но с точно премерена доза съчувствие.

Катрин и аз се настанихме един до друг. Ощипа ме по крака, за да ми напомни да я оставя тя да води разговора, особено след като Еди вече беше използвал историята на миналите ни сблъсъци, за да ме постави на място.