Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Да, и какво?

— Излъгал е. Отидох да го видя вчера. Каза ми, че преди няколко месеца е дал ключ на Ли. Отидох да го потърся.

Тя ме изгледа със съмнение.

— И министърът те прие?

— О, да. Той е истински джентълмен. А аз го излъгах за това какво търся.

— И намери ли го?

— Сред запечатаните вещи, върнати от болницата.

Тя отпи от бирата си, после протегна ръка и докосна носа ми. Беше учудващо интимен жест. Но и адски болеше.

— Може да е счупен — рече тя.

— Няма да ми е за пръв път — промърморих с грубоват, мъжествен тон.

За което получих един от онези погледи, означаващи „Какъв си идиот само!“, което несъмнено заслужавах.

— Трябва да изискаме ключа да бъде иззет като доказателство — каза тя. — Той ще ни помогне да докажем, че Ли и Томас са имали връзка. Няма да е решаващо доказателство, но води до доста неизбежни заключения, не смяташ ли?

— И какво ще постигнем? — попитах, тъй като точно с този въпрос се борех и аз самият.

— Ще направим пробив в тезата на обвинението. А в момента това е единственият пробив, който ни е по силите.

— Срещу цената да унижим Ли и да съсипем репутацията на един убит човек. Какво друго ще постигнем? Това няма да отърве Уайтхол.

— А репутацията на нашия клиент? Виж какво се случи с доброто му име.

— Има малка разлика, не смяташ ли?

— Не, не смятам.

— За бога, Катрин, нашият клиент поне е жив.

— И се намира в корейски затвор, където го бият, унижават го публично и едва не го уморяват от глад. Обвинен е в извършването на едно от най-отвратителните престъпления, които човек може да си представи, и го очаква смъртна присъда. Недей да се объркваш на кого съчувстваш, Дръмънд.

В друг случай сигурно бих продължил да споря, само че това не беше спор, тъй като още преди да изрека и дума, знаех как ще реагира тя. Аз също бих реагирал така, но ми се струва, че се почувствах по-добре, като я накарах тя да вземе трудното, мъчително решение. В крайна сметка тя ръководеше защитата и аз най-егоистично се възползвах от този факт.

Катрин го знаеше, разбира се.

— Поне повече няма да го бият — подхвърлих. — След като до процеса остават само шест дни, няма да рискуват да се появи пред камерите с обезобразено лице.

— И това ако е утешение — измърмори тя.

— Като стана дума, че ни остават само шест дни, какво ще пледираме в съда, по дяволите? — попитах, пресегнах се към чашата й и отпих глътка бира.

Всъщност беше малко повече от глътка — направо пресуших чашата. Тя се вторачи в нея, преди да каже:

— Тази сутрин ми позвъни прокурорът.

— Еди Голдън?

— Иска да се срещнем днес следобед.

— Каза ли за какво?

— Не. Ти как мислиш? Дали ще поиска извънсъдебно споразумение?

— Ако е пълен глупак. Той държи в ръцете си най-доброто дело за убийство, което някога е съществувало. Да не говорим, че има достатъчно допълнителни обвинения — победата му е в кърпа вързана.

— А за него победата е важна, така ли?

Победата е важна за всеки юрист, но аз схванах какво имаше предвид тя.

— Просто не можеш да си представиш. Копелето изпраща подписана бейзболна бухалка на всеки адвокат, когото е победил.

— Сладур.

— Представи си Робърт Редфорд на млади години, но с такъв талант да говори глупости, че направо ще се влюбиш в него. Веднъж накара съдебните заседатели да станат на крака и да ръкопляскат след пледоарията му.

— Само ме плашиш — каза Катрин с крайно скептично изражение.

— Видях го с очите си. Аз бях адвокатът на защитата. Това със сигурност беше най-скапаният ден в цялата ми кариера.

— Еха.

— Катрин, Еди е бил обвинител по близо десетина дела за убийства. И никога не е губил. Той е носител на наградата „Палач на Военния съд“. И то през последните пет години. Не се опитвам да разклатя самоувереността ти, но армията си е подредила нещата доста добре. Прокурор убиец, съдия, който мрази адвокатите от защитата, и дело, което е толкова неравностойно, че шансовете ни клонят към абсолютната нула.

Не си спомням някога да съм виждал тревога или вътрешно съмнение, изписани върху лицето на Карлсън. Но ми се струва, че този път видях точно това. Просто за миг, но съм напълно сигурен, че го видях.

— Да речем, че Еди предложи споразумение — продължих. — Ще го приемеш ли?

Тя вдигна ръка и започна да масажира челото си, сякаш главата й щеше да експлодира на хиляди парченца, ако не я стисне здраво. Никога не бях мислил, че ще изпитам състрадание към Катрин Карлсън, но този път го почувствах.