Брайан Хейг - Врагове по неволя

Но не бих казал, че от тази мисъл се почувствах добре.

Всъщност изразих се прекалено меко. Чувствах се като последната отрепка. Като гризач, който се храни с човешки екскременти. Бях получил достъп до дома на семейство Ли под фалшив претекст, за да мога да намеря доказателство, че синът им е хомосексуалист. Министърът ме бе поразил със забележителното си достойнство в мъката, а дори и малоумник можеше да види колко дълбоко страда жена му. А сега разполагах със средство да изоблича сина им по един от най-срамните начини пред народ, който смята хомосексуализма за долна поквара.

Най-лошото обаче беше, че това с нищо нямаше да ни помогне да отървем Уайтхол. Ли пак си оставаше убит и жертва на содомия. Значи Катрин и аз можехме да оскверним паметта му, да унищожим и репутацията на семейството — но за какво?

Докато пътувахме по улиците, все не можех да се отърва от чувството, че министърът искаше да ми каже нещо важно. Според мен изобщо не го интересуваше дали смятам Уайтхол за виновен. Може би ме беше видял да проверявам ключа, беше разбрал какво целя и беше на ръба да ми съобщи що за гаден боклук съм.

Но в крайна сметка беше решил да не го прави, защото само би го унизило да падне до моето равнище.

Познах, че вече сме се върнали в базата „Йонгсан“, защото на всеки ъгъл се виждаше по един ухилен проповедник, който раздаваше брошури на минувачите. Проповедническата бригада беше накипрена в църковни одежди, а на няколко места вече се бяха скупчили групички от изрядно облечени военни със съпругите си, които сериозно слушаха глупостите, бълвани от светите мъже. Американската културна война се беше разгърнала с пълна сила в Корея.

По средата на фоайето беше поставена дълга маса и моят нов приятел, проповедник Противен, стоеше важно зад нея и царстваше над трима други пастори, разположени като свещен триумвират зад огромни купчини религиозна литература Той ме изгледа гадно, а аз намръщено му отдадох чест.

Качих се в стаята си и позвъних на Катрин в кабинета й, за да я помоля да се срещнем в бара. Каза, че й трябвали трийсет минути, затова реших да уплътня времето си с гледане на Си Ен Ен.

Пак вървеше едно от онези отвратителни коментарни предавания. Участваха четирима противни шумни журналисти, скупчени около една маса, които непрекъснато си крещяха и се прекъсваха. Горещата тема на деня беше Томас Уайтхол и процесът. Оставаха ни още шест дни и журналистите се опитваха да предскажат кой ще спечели и каква ще е цената на победата за всяка от страните.

Един плешив шишко непрекъснато пискаше, че всяка друга присъда освен смъртната би била чудовищна несправедливост. Точно тази дума използваше — „чудовищна“, — за да втълпи на зрителите отвратителния характер на престъплението. Друг тип, очарователен в костюма си за хиляда долара и очилата си с рогови рамки, пък неуморно повтаряше, че правилото „Не се пита, не се казва“ вече се е обезсмислило. Третият очевидно беше единственият, който беше служил в армията — три или четири години на топло в Националната гвардия, за да избегне Виетнамската война.

Той изнамери пет-шест начина да каже, че военната служба е мъжка работа и в нея няма място за гейове и пеперудки. Жена с конска физиономия, без грим и с дълги, невчесани кичури коса, се опитваше да опонира, че няма значение дали Уайтхол е виновен, или не и не бива всички гейове да бъдат обрисувани с едни и същи гадни краски, но почти не й даваха думата. Мъжете я обсипваха с викове всеки път, когато отвореше уста.

Веднага си спомних за присъдата на Имелда, че хомофобията е мъжка работа. Може и да е така, помислих си. Никога няма да чуете една жена да използва епитети като „педал“ или „обратна“. Може би това беше още едно потвърждение на популярното твърдение, че мъжете произхождат от Марс, а жените — от Венера.

Безредните ми мисли изведнъж бяха прекъснати от силно почукване на вратата. Очаквах да е Катрин, затова я отворих широко и фрас! — върху носа ми се стовари юмрук. Притъмня ми, електрошокът премина през целия ми мозък. Отлетях назад и се приземих по задник. Едно тяло влетя през вратата и се стовари върху мен.

Опитах се да го избутам и да се претърколя настрани, но нямаше никаква полза. Който и да беше онзи, който ме бе възседнал и ме налагаше, имаше предимство от поне двайсетина килограма и от фактора изненада. Най-сетне успях да изпъна пръсти и да го уцеля в гърлото. Той отскочи назад и се претърколи, като се гърчеше и ръмжеше.