Брайан Хейг - Врагове по неволя

Позвъних и ми отвори един стегнат майор от корейската армия, запасан с 38-калибров пистолет. Беше облечен в корейска бойна униформа, а ако се съдеше по мускулестата му фигура, навярно беше подбран от Специалните бойни части — едно от най-коравите и смъртоносни военни поделения в света. Този тип навярно можеше да строши десет тухли с носа си. Забелязах също, че ходеше обут в къщата. Забелязах го веднага след като видях, че гледа с любопитство моите почти изцяло развързани ботуши.

— Здравейте, аз съм майор Шон Дръмънд — съобщих, — Имам назначена среща с министъра и мисис Ли за шест часа.

— Знам кой сте — отвърна той на добър английски. — Съветвам ви да си завържете ботушите, за да не изглеждате толкова тъпо.

— Ъъъ, да, разбира се — измърморих, клекнах и завързах връзките колкото можех по-бързо с пъргавите си пръсти.

Винаги съм твърдял, че нищо не може да се сравни с отличното първо впечатление.

— Последвайте ме — каза той, когато приключих.

Както повечето корейски домове, и този беше слабо осветен и семпло обзаведен със старинни корейски шкафове и артистични украшения. По стените бяха окачени свитъци с надписи, планински пейзажи и вездесъщите летящи жерави. Очевидно вкусовете на семейство Ли клоняха към традиционните.

Майорът ме поведе по коридора и двамата преминахме през всекидневната към трапезарията, от която се излизаше на покрита веранда. Видях двама възрастни хора, които седяха и пиеха чай.

Майорът се отдръпна встрани и ме остави да продължа сам, но остана близо до мен, като добър бодигард. Така става, когато живееш в страна, известна с честите си преврати и опити за преврати, да не говорим за терористичните нападения, които от време на време организират лошите момчета от Севера.

Министър Ли се изправи и прекоси стаята, за да се ръкува с мен. Изражението му беше сериозно, без усмивка, но издаваше любопитство.

— Добре дошли в моя дом. Позволете да ви представя жена си — изрече вежливо той.

— Радвам се да се запозная с вас, мисис Ли — поклоних се аз.

Нарекох я „мисис Ли“, макар че корейските съпруги почти никога не приемат името на мъжете си. Знаех обаче, че тя няма да има нищо против, тъй като корейците отдавна са научили, че западняците и особено американците са твърде небрежни, за да изучат навиците им, затова вежливо се преструват, че не забелязват лошите ни обноски.

— Министър Ли — продължих аз, — моля да ме извините за онова, което казах в кабинета на министъра на правосъдието миналата седмица. Нямах представа кой сте.

Той кимна.

— Освен това позволете ми да изразя съболезнованията си за кончината на сина ви. Научих доста неща за него. Бил е забележителен младеж. Мога само да си представя колко ужасна е тази загуба и за двама ви.

Той отново кимна. После, след като дипломатическите формалности бяха приключени, ми посочи да седна срещу него и жена му. Крадешком й хвърлих един поглед, докато оправях ръбовете на панталоните си. Беше дребна, слаба и деликатна и макар че беше на около шейсет и пет години, лесно можеха да се открият следи от удивителна красота. Благородна красота. Чертите й бяха като изваяни и макар че около очите й имаше характерните за възрастта торбички, все пак ми напомняха на големи черни перли.

И тя на свой ред ме изучаваше стеснително, но не можех дори да гадая какво си мислеше. Знаех какво би си помислила моята майка, ако аз бях свършил с армейски колан около гърлото и защитникът на онзи негодник, който го е затегнал, седеше на верандата й.

Мисис Ли обаче учтиво се изправи и се наведе над масичката, която ни разделяше. Постави зелена порцеланова чашка пред мен, след това я напълни с белезникав, воднист чай от обезцветено и силно нащърбено чайниче. Ако беше майка ми, в чая щеше да има стрихнин.

— Колко интересно чайниче — подметнах в опит да стопя леда. — Семейна реликва, нали?

Вместо нея отговори министърът:

— Баща ми го подари, когато постъпих в армията през 1951 година. Беше беден човек. Направил го е сам, преди да го убият севернокорейците. Винаги е било с мен — в две войни и дори по време на годините, прекарани в затвора.

Наведох се напред и заразглеждах по-отблизо чайничето, а той попита:

— И така, за какво искахте да се срещнем, майоре?

Вдигнах глава и го погледнах.

— Сър, от болницата върнаха ли вещите на вашия син след смъртта му?

— Да.

— Бих помолил да ми разрешите да ги прегледам. Нямам право да моля за това и ако ми откажете, ще ви разбера напълно. Сигурен съм обаче, че бихте искали за убийството на сина ви да бъде обвинен онзи, който трябва. Сред вещите му може да има важна улика.