Брайан Хейг - Врагове по неволя

— О — спря се тя, нагласи очилата на носа си и ме изгледа проницателно. — Искаш да кажеш, че са лесбийки ли?

— Точно така, мамка му! Точно това имам предвид!

— Хм — поклати глава тя, сякаш бях казал нещо абсурдно. — За мен това не е проблем.

— Така ли?

— По дяволите, в армията винаги е имало сума лесбийки.

— И това не е проблем за теб?

— Че защо да ми е проблем? Нали си вършат работата?

Започнах да губя търпение.

— Само не ми казвай, че Али и Мария не те дразнят. Господи, достатъчно е само онази грамадната да влезе в някоя стая и мазилката почва да пада. Другата пък е толкова кисела, че очите ми се насълзяват!

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — каза Имелда и изведнъж се закова на място.

— Не мисля, че имам някакъв проблем.

— О, имаш. Проблемът ти е, че си бял мъж.

Отвърнах подчертано спокойно:

— Имелда, това няма нищо общо с…

— Как ли пък да няма! Никога не си страдал от предразсъдъците на другите.

— Нека ти цитирам прославения Колин Пауъл: „Цветът на кожата е физическо качество. Хомосексуализмът е поведенческо качество.“ Той е чернокож, доколкото си спомням. И не изпитва много добри чувства към гейовете.

— Няма правило, че само белите могат да мислят ирационално — контрира Имелда. — Може би е, защото си мъж.

— Е, не може и така, и иначе! — сопнах се аз. — Първо казваш, че ставало дума за белите мъже. А сега пък — изобщо за мъжете.

Тя присви очи, изгледа ме косо и наклони глава. С Имелда трудно се водят философски спорове — или каквито и да било спорове. Освен ако не искаш да си тръгнеш с два счупени крака.

— Нека те попитам нещо — рече тя.

— Какво?

— Виждал ли си ме някога с мъж?

— А?

— С мъж. Едно от онези същества с ръжен и две топки между краката.

— Много добре знам какво означава „мъж“ — отвърнах грубовато. — Виждал съм те с мъже, разбира се.

— Не, виждал ли си ме да ходя с конкретен мъж?

— Ами, ъъъ, не. И какво от това?

— Не си ли се замислял по този въпрос? Никога ли не си се чудил как така дъртата Имелда, на четирийсет и девет години, си няма мъж?

— Какво искаш да кажеш? — попитах и се задавих.

Започвах да подозирам нещо, но то просто не можеше да бъде вярно. Не и Имелда Пепърфийлд. Не и моята доверена дясна ръка, способната ми помощничка, Четвъртъкан, Петкан и прочие.

— Ти не можеш да питаш, а аз пък не трябва да отговарям. Това е правилото, нали? — рече самодоволно тя.

— О, господи — изстенах, изведнъж изправен пред неизбежната истина.

Добре де, никога не я бях виждал с мъж, но не ми беше хрумвало да си го обяснявам с такива задни мисли. Смятах, че е толкова самоотвержена професионалистка, че все едно е омъжена за армията. Или че е толкова упорита и решителна жена, че не би могла да си намери мъж, който да не се бои от нея.

Без да каже нещо друго, тя изведнъж закрачи отново. Побързах да я настигна.

— Хей, почакай.

Тя хладно ме изгледа през рамо.

— Нямам какво да добавя — обяви студено.

— Не, аз… ъъъ… почакай, по дяволите!

Тя се спря и се обърна.

— Какво?

— Трябва да те попитам още нещо — заекнах, неспособен да осмисля онова, което току-що ми бе казала.

Тя сви устни, завъртя очи и тъй като я познавах добре, знаех какво означава това изражение. Най-добре щеше да бъде да приключвам по-бързо, иначе рискувах да ме халоса по носа.

— Смяташ ли, че Уайтхол наистина го е направил?

— Може би.

„Може би“ е твърде двусмислен отговор.

— Може би — повтори загадъчно тя.

— Защо може би?

— Може би, защото Уайтхол изглежда умно момче. А умните момчета не се прецакват чак толкова зле, че да изглеждат напълно виновни. Едно умно момче винаги ще измисли нещо, за да внесе някакво съмнение.

Досега не го бях поглеждал от тази страна, но както много от нещата, които казва Имелда, беше удивително разумно. Ето, имаме си работа с човек, който е завършил сред първенците на випуска си в „Уест Пойнт“. А в утрото на убийството е имал предостатъчно възможности да измисли нещо. Навярно не би успял да изчисти всички съмнения, но е можел да размъти водата, да пусне няколко фалшиви следи. А той си е лежал на рогозката до трупа, докато Моран не го е открил. После прави несръчен и нерешителен опит да накара Моран и Джаксън да поизлъжат малко. Но истината е, че е усещал как всички стрели са насочени право към самия него. Човек би заключил, че е бил смазан от напрежението, но и това не пасваше. Томас все пак беше шампион по бокс. Притежаваше нужното самообладание, за да се измъква дори когато е натикан в ъгъла, под градушка от юмруци.