Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Добре ли се отнася с теб? — попитах.

— А, той изглежда по-страшен, отколкото е в действителност. Бива си го. Даже всъщност донякъде го харесвам.

Аз се изкикотих и той бързо добави:

— Разбира се, харесвам го като брат. Само като брат.

Когато вратата се отвори, и двамата се заливахме от смях. Корейският главорез подуши въздуха, видя смачканата опаковка от „Макдоналдс“ и празните бирени кутийки и ме изгледа страховито. Свих рамене, защото при дадените обстоятелства нямаше смисъл да отричам престъплението си. След това бръкнах в куфарчето, извадих последната кутийка „Молсън“ и му я подадох.

— Запазих я за теб — рекох боязливо, докато я отварях с онова приятно „пшшшт“.

Той я взе от ръката ми и я изпи на един дъх.

Оставих Томи Уайтхол сам в килията му, където несъмнено щеше да продължи да се катери по стените. Едрият кореец ме поведе навън, а аз започнах да изброявам наум какво съм постигнал. Бях се възползвал от самотата на Уайтхол, от физическия му глад, от податливостта му към алкохола, за да го измъкна от каменното му мълчание. Поне си мислех, че беше подействало. И преди Карлсън да се усети, щях да съм спечелил нашия клиент.

Но и Уайтхол беше постигнал нещо. Усетих се, че го харесвам. Това отчасти се дължеше на историята, която ми беше разказал Ърни, а отчасти — на факта, че трябваше да го защитавам, което само по себе си прави човек по-податлив на съчувствието. Но нещо се дължеше и на самия Уайтхол. Нямаше да бъда първият адвокат, измамен от клиента си, но той ми се виждаше порядъчен, искрен човек. И за пръв път се запитах дали е възможно, противно на всички доказателства, наистина да е невинен.

Не бях променил мнението си. Просто допуснах тази идея.

Свърших работата само с два кратки телефонни разговора.

Първият беше до Американската адвокатска асоциация. Плащате си двеста долара годишен членски внос и ставате член на клуба. В замяна веднъж на шест месеца получавате брошура с правните въпроси, за които асоциацията в момента лобира във Вашингтон, държат ви в течение на юридическата практика и поддържат регистър на всички юристи, които са оторизирани да практикуват право в Съединените щати.

Освен ако Кийт Мерит нямаше малка частна практика във Флорида, специализирана в медицински правонарушения, или ако не беше завършил колежа „Дюк“ през 1932 година и в асоциацията не го смятаха за починал от старост, той не фигурираше и никога не беше фигурирал в списъка на практикуващите американски юристи. Единствената друга възможност беше да не е издържал изпита за правоспособност или изобщо да не се беше явявал на него. Но когато се обадих в юридическия факултет на университета в Йейл, където според Катрин се беше сдобил с дипломата си, оттам ми съобщиха, че само шестима души с фамилията Мерит са завършили този прочут университет.

И нито един от тях не се казваше Кийт.

Не че не се доверявах на Катрин, но имах право да се съмнявам. Когато познаваш един човек така, както аз я познавах, надушваш капаните отдалеч.

И така, кой беше Кийт Мерит, по дяволите? И защо го бяха хвърлили под колелата на онази кола? Колкото и да ми се искаше да се заровя в тези въпроси, бях прекалено зает.

Трябваше ми помощ. Трябваше ми човек находчив, хитър и доверен. Последното изключваше Катрин, както и всички от нейната клика. Оставаше само Имелда. Тя беше много надарена и с трите качества, макар че третото напоследък сериозно й куцаше. Затова отидох в помещението с табелата „Внимание, гейове!“ и я повиках с пръст. Тя навъсено ме последва навън и натам, накъдето се бях запътил, тоест наникъде. Но преди да успея да обеля и дума, Имелда се сопна:

— Какъв ти е проблемът, по дяволите? Разхождаш се насам-натам с такъв вид, сякаш са ти заврели тухла в задника.

— О, значи си забелязала — отвърнах саркастично. — Да не би да си забравила, че аз съм човекът, за когото работиш от осем години? Онзи, който те извика тук? Онзи, който носи същата униформа като теб?

— Не съм забравила.

— По дяволите, Имелда, тези хора ме карат да се чувствам неудобно.

— Кои хора? Имаш предвид Али и Мария ли? — отвърна невинно тя.

— Да, същите — рекох. — Не си ли забелязала нещо странно в тях? Имам предвид нещо наистина странно.

— Имаш предвид, че са жени юристи? И какво? Ако питаш мен, всички юристи са напълно чалнати.

— Нека да ти помогна малко. Когато си била детенце, майка ти не е ли провеждала един от онези неудобни разговори за цветенца и пчелички? Не си ли забелязала, че и на двете жилата са им обърнати навътре?