Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Прегледайте я сам, моля ви.

Разчупих печата и отворих капака. Вътре имаше малко корейски пари, портфейл и връзка ключове. Имаше и броеница, сребърно кръстче на верижка, пачка писма, хванати с гумено ластиче, и два военни медала.

Прелистих писмата. Бяха написани на корейски и вместо обратен адрес имаха един и същи йероглифи на мястото за обратен адрес — предположих, че са от родителите му. Не отворих пликовете, само погледнах дали между тях няма някакво листче. Претърсих портфейла и намерих още пари. Имаше кредитни карти и снимки на министър Ли и жена му, както и на едно удивително красиво момиче. Камуфлаж, помислих си, точно като снимката, която кадет Уайтхол е държал на бюрото си в „Уест Пойнт“.

Министър Ли ме наблюдаваше отблизо и можех да се закълна, че беше затаил дъх. Погледът на жена му не слизаше от празното легло. Дочух я как на няколко пъти дълбоко си поема дъх.

Взрях се внимателно във връзката с ключовете. Три от тях приличаха на ключове за кола. Другите бяха месингови, приблизително със същия размер и форма като ключовете за апартамента на Уайтхол, които вече бях взел от компанията, притежаваща жилищната сграда. Извъртях се така, че да им попреча да виждат, бръкнах в джоба си и извадих ключа, който бях взел. Бодигардът наблюдаваше всяко мое движение като ястреб. Министърът гледаше над рамото ми в нищото.

Подадох пачката с писма на министъра.

— Бихте ли ги прегледали? Предполагам, че са от вас, но не мога да чета хангъл. Има ли писма и от някой друг?

Той взе писмата и махна ластичето. Започна да ги преглежда, за да се увери, че обратният адрес е неговият. Докато се занимаваше с това, аз се обърнах и внимателно извадих връзката от кутията. Започнах да притискам истинския ключ към всеки от трите месингови ключа. Последният изглеждаше абсолютно същият. Вторачих се в него. Всяко ръбче, всеки прорез и вдлъбнатина — всичко съвпадаше.

Чух министъра да казва:

— Всички са от съпругата ми и мен самия. Намерихте ли нещо друго?

— Не, сър — отвърнах, пуснах ключовете обратно в кутията и се обърнах с лице към него. — Не виждам тук никакви бележки като онази, за която моят клиент твърди, че би могла да е сред вещите на сина ви.

— Това е всичко, което получихме — увери ме той, отчасти с облекчение, а отчасти — обзет от някакво друго чувство.

— Е, съжалявам много, че ви обезпокоих.

Стояхме като заковани в средата на стаята и никой не знаеше какво още да каже. Имах усещането, че министърът иска да говори с мен, да добави нещо. Погледът му беше втренчен в бюрото на сина му. Беше отпуснал ръце. Устните му се отвориха и затвориха на няколко пъти. Очевидно онова, което се опитваше да изрече, беше ужасно трудно.

— Искате ли да ми кажете още нещо? — попитах.

Той дълго време не ми отговори. Мислите му бяха далеч, много далеч. Но изражението му изведнъж се промени:

— Аз… вие мислите ли, че капитан Уайтхол е невинен?

Един добър адвокат от защитата моментално би отвърнал: „Да, разбира се, че клиентът ми е невинен. Цялата тази работа е гнусна измама и той веднага трябва да бъде освободен“. Само че аз не исках да излъжа този човек и жена му. Страданието някак си успява да лиши хората от всички външни белези на властта и силата. В моите очи той не изглеждаше като могъщ министър, беше просто поредният тъжен мъж, претърпял неизмерима загуба. А освен това беше демонстрирал справедливост, на каквато самият аз със сигурност не бях способен.

— Честно казано, не знам. Той твърди, че е невинен, но доказателствата не са в негова полза. Като член на екипа по защитата му съм длъжен да подходя непредубедено. Положил съм такава клетва.

Той прие думите ми с вежливо кимване. Приех го като благословия, която опрощаваше моята роля в тази мъчителна история. Хвана жена си за ръка и кротко я изведе от стаята на мъртвия им син. Телохранителят ги пропусна покрай себе си, после бързо застана до вратата. Избягвах погледа му почти цяла минута, докато най-сетне се завъртя и ме поведе към входната врата. Излязох навън, а той студено ме наблюдаваше как крача по улицата и се качвам в колата си.

Уайтхол беше казал истината. Ли е имал ключ. За съжаление ключът все още е бил у него, когато е умрял. Никой не го е използвал, за да влезе в апартамента. Ли е бил убит от човек, който вече е бил вътре, когато входната врата е била заключена. Разбира се, този ключ имаше доказателствена стойност, ако искахме да го използваме за тази цел — да убедим съдебните заседатели, че Уайтхол и Ли са били любовници.