Брайан Хейг - Врагове по неволя

Избърсах кръвта от носа, устните и брадата си и седнах, за да видя кой беше нападателят ми. Кучи син! Полковник Мак Дженсън, юридическият съветник на генерал Спиърс, се беше уловил за гърлото, с изскочили от орбитите очи и мораво лице, и отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Очевидно бойният му дух се беше изпарил, затова отидох в банята, взех една хубава бяла хавлиена кърпа, напоих я със студена вода и я притиснах към носа си. В следващия миг кърпата вече не беше бяла.

Когато се върнах, Дженсън беше коленичил и макар че все още не можеше да диша нормално, успяваше да си поеме достатъчно въздух, колкото да не умре.

— Копеле! — изръмжа той. — Ще ти го начукам заради тази истории!

Поклатих глава.

— Ти какво си бе, някаква развалена плоча ли? Какъв ти е проблемът, по дяволите?

— Не ми харесваш, Дръмънд.

— Знам — отвърнах. — И затова ли ме удари?

Дар словото му вече се възвръщаше.

— Изобщо не ти влизаше в работата да безпокоиш министъра. Нямаше никаква работа у тях.

Той се улови за минибара и се изправи. Гледаше ме свирепо с такава омраза, каквато не бях виждал в очите на друг човек.

— Ти си срам и позор за юридическия корпус. И за армията. Горкият човек и жена му и бездруго са преживели достатъчно. Трябваше да ги оставиш на мира.

— Направих онова, което беше необходимо.

— И какво беше то, Дръмънд? Защо душиш около дома на министъра?

— Не ти влиза в работата.

— Вече ми влиза в работата. Аз живея тук и част от работата ми е да поддържам военния ни съюз с Корея.

— Не ти завиждам.

Свирепият му поглед стана още по-яростен.

— Трябва ли да ти напомням, Дръмънд, че аз съм полковник, а ти — майор?

— Заври си чина отзад — отвърнах. — Вече изхвърли авторитета си на боклука, когато ме удари.

— Какво правеше? — продължи да настоява той. — Търсеше доказателства, че момчето е било гей? Наистина ли нахлу в дома им с такава позорна цел?

— Не, отидох да изпия чаша чай.

— Предупреждавам те, Дръмънд, остави сина им на мира. Достатъчно лошо е, че горкото момче е убито… а после и ужасните неща, които са му направили. Не си позволявай да се гавриш с болката им.

— Това изобщо не ти влиза в работата — повторих аз.

— Никой почтен джентълмен дори не би си го помислил.

— Аз не съм джентълмен, а адвокат — отвърнах. — А сега се разкарай от стаята ми. И ако пак се опиташ да ме удариш, ще ти строша и двата крака.

Дженсън беше доста по-едър от мен, но имаше огромен корем, а освен това не знаеше, че благодарение на службата ми в отряда бях доста добре обучен да троша кости. Стори ми се, че възприе заплахата ми като празни думи и за част от секундата дори се почуди дали да не ме удари отново. Надявах се. Нямах нищо против да го смеля от бой. От друга страна, може би беше по-як, отколкото го смятах, и в крайна сметка той щеше да ме направи на кайма. Само това оставаше.

Както и да е, той се обърна и излезе. Разбира се, не можа да се въздържи да не ми повтори:

— Кълна се, Дръмънд, ще ти го начукам заради тази история. Ще видиш.

Започвах да си мисля, че в речника му имаше само двайсет думи и десет от тях бяха различни синоними на „чукам“.

Погледнах се в огледалото. Носът ми беше спрял да кърви, но беше почервенял и започваше да се подува. Приличах на пияница в действие. Смених ризата си и се запътих към бара.

Катрин вече се беше настанила на същата масичка зад джукбокса. Звучеше същата песен, в която се питаше къде са изчезнали всички каубои. Не можеше да бъде съвпадение, сигурно тя я пускаше. Странна работа — лесбийка, обсебена от мисълта за изчезналите каубои. Защо не си слушаше „Вилидж Пийпъл“ и Мелиса Етеридж?

Беше си поръчала бира; чашата вече беше наполовина празна. Взря се в лицето ми, докато сядах.

— Какво ти има на носа?

— Участвах в един войнишки бой.

— И какво представлява „войнишкият бой“?

— Не важат чинове, няма правила и накрая никой не се извинява на другия.

— Понякога мъжете сте такива деца.

Дотук със съчувствието от страна на колегата.

— Аз просто отворих вратата на стаята си и — тряс! — той ме цапардоса по носа — оправдах се. — И познай кой беше нападателят.

— Като знам колко те бива да се сприятеляваш, направо се чудя как не са били наредени на опашка пред вратата.

— Беше Дженсън — продължих да разказвам, без да обръщам внимание на подигравките й. — И беше адски вбесен.

— За какво?

— Ходих в дома на министър Ли.

— Защо?

— Спомняш ли си как Уайтхол беше казал на Бейлс, че само той имал ключ за апартамента?